Долу се удряме в кантара, а какво ли става по върховете

Има дни, в които на човек му се иска да се махне оттук завинаги, да хване първия самолет закъдето му видят очите, да се скрие от всеки и всичко. Говоря така, защото си мисля, че това, което ми се случи съвсем скоро, не е нещо извънредно, а съвсем обикновено. А и всеки, живеещ тук, е имал поне няколко подобни дни в живота си.

И така, в един хубав ден в края на май отидох на Женския пазар. На една от сергиите пишеше:

“Градински магданоз от собствена градина”. Купих от него, защото звучеше добре. Не щеш ли, в един момент се появи някакъв човек с количка, който разтовари на същата сергия такова количество магданоз, че веднага се разбра, че табелата с домашния и подобни работи е менте. Както и да е.

Продължих нататък. От друга сергия си взех килограм краставици. Кантарът е абсолютно скрит и нищо не се вижда. Помолих отново да ги претеглят, защото се усъмних в грамажа. От отсрещната страна започна някакво викане. Краставиците ми бяха издърпани от ръцете и ми бяха върнати парите.

Интересно начало на деня. Тръгнах си от пазара с три връзки градински, домашен магданоз и с много размисли през рамо.

Казах си: все пак това е пазар, най-нормалното е тук да лъжат. И колкото и да се нервиш, животът е такъв.

Прибирайки се към вкъщи, минах през магазин да купя две кофички кисело мляко. Небрежен съм и не гледам срок на годност и подобни работи. Но какво ми стана - реших да го направя, вече слагайки ги в домашния хладилник.

Срокът беше изтекъл предния ден. Казах си: сега за два лева да правя панаири, да се връщам... Нямах и време. Казах си: случва се, а и ти си си виновен, като не гледаш маркировката. Сложи си една лупа в джоба и като ходиш да пазаруваш, се взирай през нея. И въобще исках да прехвърля цялата вина върху себе си, за да не се ядосвам, да не псувам, да не ми е гадно от случките на пазара и в магазина.

Горе-долу го постигнах. Опитах да се заредя с хубава енергия, за да прекрача този ден поне с малко усмивка. Но нещо, като ти е писано, явно няма мърдане от него.

Вечерта, след като вече бях забравил за сутринта, с мой приятел индиец седнахме в заведение. Заведението е в центъра на града, но повече е със статут на квартално и забелязах, че е с една звезда. Не гледахме меню, поръчахме половин литър наливно розе. Попитах какво е розето, сервитьорката ми съобщи марката - много популярна, масова и може би най-евтината в магазините за алкохол.

После поръчахме още половинка. Дойде време за сметката. Поръчката беше литър розе и сто грама сирене. Сметката направо си беше бомбастична за такава поръчка, и то в заведение с една звезда. Нямаше и касов бон.

Попитах сервитьорката защо е толкова голяма сметката.

И сега внимание, цитат: “Аз не пия розе и нищо не знам. Нещата, които не са в менюто, се решават от управителя. Той казва колко струват. Но пак ви казвам, аз не пия розе и нищо не мога да направя.”

Отворих менюто. Вярно, никъде не пишеше розе, но пък цената на червено вино от същата марка беше в пъти по-евтина.

Тук не издържах и й казах да звънне на управителя, за да коригира сметката по телефона. След десет минути сервитьорката дойде с нова сметка, почти наполовина по-ниска.

Замислих се: единият е индиец, другият е с очила - идеална комбинация да ги излъжеш. Казах си още, че ми писна. Че разбирам, че всеки гледа да те прецака, че всеки гледа да те прескочи. Но си казах, че дори и в прецакването трябва да има някаква култура. А тук всичко е юруш, пък каквото стане. Жалка работа.

И си казах още: добре, това ми се случва на Женския пазар, в обикновен магазин, в заведение с една звезда. А какво ли се случва там, по онези, другите етажи на живота с многото звезди? Просто не ми се мисли за каква лъжа става дума.