Смятам джаза за едно от най-специалните неща на този свят и се надявам това да не звучи претенциозно или прекалено интелектуално. Специален, защото наистина в него има простор и мълчание, самота и бунт, красота и величие.

Има всичко, което те кара да обърнеш наопаки много неща в себе си. Да, той е едно от нещата, за които човек трябва да се потруди, за да го разбере, усети, да акостира в душата му. Но веднъж това случи ли се, той става неизменна част от теб. И някак не можеш без него, не можеш да му устоиш.

Ще се опитам да го кажа и по друг начин.

Величието му вероятно се крие и в неговото ехо.

Винаги след това можеш да го доразвиеш, да го надградиш, да доизмислиш своите си светове, сезони. Да импровизираш върху сърцето си както си искаш. Или да разтегнеш клапите му на далечни разстояния. Поне аз съм почувствал така тази музика и не знам дали е само музика. Поне за мен тя така съществува и ме прелъстява.

Но и си мисля, че е твърде индивидуално за всеки, който обича джаз, да намира своето присъствие в него по различен и единствено и само негов си начин. Мисля си, и то с голямо съжаление, че не само тук, а и по света тази музика се вписва в графата бутиково изкуство и за много хора сякаш остава непристъпна.

На нея се гледа по един особен, странен начин. Дори много я приемат като снобско безсмислие. Това особено силно се усеща тук, където едно “друго нещо” е превзело всичко.

Отварям една скоба: маането на кючеци по време на абитуриентските балове пред храм-паметника “Св. Александър Невски” мина всички, абсолютно всички граници.

И всички защитници на “онова нещо” могат да се почувстват горди, че битката с тях е напълно изгубена. Но това е една друга тема, за която пишещият тези редове е говорил и писал стотици пъти. Затварям скобата и продължавам.

Сякаш напук на всичко и само няколко дни

след тази чалгарска абитуриентска вакханалия на пазара излезе джаз албумът на Мирослава Кацарова MI CINEMA.

Албумът включва нови интерпретации и аранжименти върху избрани филмови композиции като “Говори с нея” на Алмодовар, “Криле на желанието” и “Пина” на Вим Вендерс, “Един мъж и една жена” на Клод Льолуш, “Ново кино Парадизо” на Джузепе Торнаторе и други.

Вдъхновени от киното са и новите песни, чиято музика е написана от Мирослав Турийски, а текстовете - от самата Мирослава Кацарова. Говорейки за този албум, се надявам това да не звучи като реклама, защото

да рекламираш джаз в България, е все едно да бягаш в пустинята с кожух и вълнени чорапи.

Публиката тук е толкова малко, че колкото и да рекламираш подобно нещо, някак то не може да звучи като реклама, а единствено и само като пожелание, като нещо, което имаш нужда да споделиш с останалите, като зов.

Не съм музикален критик и нямам претенцията да правя абсолютно никаква интелектуална дисекция на MI CINEMA, а само си мисля, че се е получило нещо прекрасно, нещо прелестно. И всичко, споделено по-горе за джаза, е събрано тук, в този албум.

Бих искал да кажа и още нещо.

В тази страна има артисти с изключителна хигиена Те стоят встрани от нещата. Появяват се в пространството ненатрапчиво, но точно когато трябва. Приемат нещата, които творят, повече като кауза, отколкото като нещо, от което трябва единствено и само да печелиш. И особено когато става дума за джаз, това си е направо подвиг тук.

Мирослава Кацарова е един от тези артисти и цялостното й присъствие в артистичния пейзаж тук е изключително в тази гама на живеене. За което аплаузът към нея е повече от задължителен.

Знам, че казаните думи дотук някак ще се отвеят, ще се разтворят сред въздуха, защото джазът не вълнува много хора. Но дори и пет човека да чуят MI CINEMA, повече от сигурно е, че ще останат с магичен белег някъде по себе си.

А това изобщо не е малко. Много е. Особено днес.