Умря Пармаков, оле!
Още един от моите хора, от тия, които съм обичал без да познавам и съм познавал повече от когото и да било - без да съм говорил с него. А всъщност сигурно съм и говорил с него, но когато си говорят братя - те си говорят винаги - и без да се срещат. Водят един непрекъснат разговор във всеки един миг. Дори и да са на двата края на света. А светът няма край. Пармаков беше тъжен и това си личеше. Беше такъв музикант, че аз се вълнувах, само като чуя името му. Умря преди да е станал стар, което е добре. Да - можеше да озвучава света още известно време с пръстите си. Но да не бъдем алчни. Гениалните хора като него живеят толкова, колкото трябва. Безобразната тълпа живее вечно. Тя убива красивите индивиди и ги смила със стомашните си сокове от безразличие и глупост. Иска ми се да поплача за тоя велик човек, но заради него вместо да плача ще се посмея. Бодър смях заслужават великите, отлитащи души!