При Страцин е първият български боен парашутен десант.

През септември 1944 г. тримата вече бивши регенти - Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов, са в Москва, където ги подлагат на всекидневен обстоен разпит. И тримата знаят, че дните им са преброени. През това време българските войски се изтеглят от Македония. Ген. Михов има значителен военен опит и смята това за голяма грешка.
По негова молба му уреждат среща с ген. Герман Маландин - началник на оперативното управление при Генералния щаб на Съветската армия, един от най-близките съратници на маршал Жуков, с когото се познава от времето, когато бил военен министър. На него той казва:
“Оставете българската войска в Македония
Тя там има много добри позиции и ще прегради пътя на германците, които се изтеглят от Гърция.” Но не се вслушват в съвета му. Цялата немска група армии “Е” безпрепятствено стига до р. Вардар и се дислоцира в Македония. Едва тогава съветското командване разбира грешката си и възлага на България да се справи с немската групировка. Задачата е поставена основно на Първа българска армия под командването на ген. Владимир Стойчев. Численият й състав е 125 хил. души, колкото и на германците. Немците обаче имат превъзходство във въоръжението и в бойния опит.
Българската войска - въоръжена с пушки, а немската - с автомати
Нашите разполагат с 1100 оръдия и минохвъргачки, а немците - с 3900. Картечниците са 300 срещу 1200. Както вече казахме, немците имат превъзходство и в боен опит, те са участвали в много сражения, а българите до този момент не са воювали. Затова се смята, че българската армия само в най-добрия случай ще може да принуди германците да останат на позициите си и по този начин да не участват в сражения със Съветската армия. Реалността обаче се оказва друга. Българското настъпление започва от Кюстендил на 8 октомври и още същия ден нашите сломяват съпротивата на немския гарнизон в Крива паланка. На 18 октомври започват боевете за хребета Стражин,
който на 20 октомври е овладян от българите.

Стигат до Страцинската позиция, която е силно укрепена с бункери, окопани оръдия и там германците разполагат с 35 танка, а българите нямат нито един. Една атака би означавало да се дадат много жертви, при това с минимален шанс за успех. Българската войска се е разположила в подножието на Страцин в изчакване. Полковник Николай Николаев, който е зам. началник- щаб на армията (той лично ми разказа това през 1961 г., тъй като е съселянин на баща ми и другаруваха с него), забелязва, че всяка сутрин над Страцин се спуска лека мъгла, която се вдига по обяд. Затова предлага на ген. Стойчев план - да се използва въздушен десант. В състава на армията е
парашутната дружина с числен състав 1200 души
и 8 самолета. Тя обаче е на 130 км от фронта, затова е заповядано да се придвижи в ливадите под Страцин. Пристигат, но полк. Николаев забелязва, че парашутистите са с тъмносини гащеризони. Набързо им правят наметала от чаршафи, които превързват с ремъци към телата си. Всички са въоръжени само с пистолети, затова им дават по пет гранати. На 25 октомври в 9 ч самолетите излитат и от тях се спускат първите 96 парашутисти (всеки самолет носи по 12). Веднага се връщат и закарват следващите. Изненадата за немците е пълна, в мъглата те изобщо не забелязват спускащите се десантчици. Малко преди да се приземят, парашутистите хвърлят гранатите и с това причиняват повече паника, отколкото поражения. Само за 1 час цялата парашутна дружина е стоварена в германските позиции на Страцин, с пистолетни изстрели и с ножовете си унищожават германските войници и офицери. Мъглата още не се е вдигнала и те забелязват само нещо като бели видения, които носят гибел и смърт. А когато тя се вдига, парашутистите са пълни господари на положението. Оцелелите германци излизат от бункерите и окопите с вдигнати ръце. В този въздушен набег са унищожени 1800 германски войници и офицери и са пленени 2300 Българите дават само 80 жертви.
Войната обаче продължава. Германците са заели позициите, които преди изтеглянето на българските войски само преди по-малко от месец, са били български и от тях оказват яростна съпротива. Нашата войска ги превзема с големи усилия. На 11 ноември се разгаря голяма битка при р. Пчиня и Куманово. В нея
българите използват 35-те пленени танка при Страцин,
както и немски оръдия и картечници. На 13 и 14 ноември части на Първа и Четвърта българска армия влизат в Скопие, където са възторжено посрещнати от населението, както това става в Крива паланка и в други градове и села. То приема влизането на българските войски като последното им и окончателно присъединяване към майка България.

Както през 1941 г., хората отново разтварят домовете си да настанят в тях българските войници и офицери. Но те им казват, че вече каузата е друга - проливат кръвта си за чужди интереси. В Куманово-страцинската операция загиват 9 хил. български войници и офицери.

Според ген. Михов, ако българската войска не е била принудена през септември да се изтегли от Македония, сега жертвите са щели да бъдат не повече от 300-400. А общо в т.нар. Отечествена война, България дава 32 хил. убити и 14 хил. тежко ранени, повечето от които остават инвалиди до края на живота си.
Последните битки
от войната в Европа
На 30 април Хитлер се самоубива. На 2 май Берлин е превзет от Съветската армия. На 8 май адмирал Дьониц подписва безусловната капитулация на Германия. Руснаци, американци, англичани и французи спират военните действия. Продължават да воюват само българите. На 3 май на сражаващите се в Австрия български войски става известно превземането на Берлин и искат от противопоставящите им се германски военни части да сложат оръжието си и да се предадат в плен. Командирът на 68-а германска дивизия щурмбанфюрер Мариус Гьослер отказва и заповядва да се открие огън срещу българските позиции.
Това става в околностите на градчето Фьолнермант, което е на австрийска територия, но след аншлуса от 1938 г. германците я смятат за част от хинтерланда. Завързва се сражение, при което и двете страни дават жертви. През следващите дни се води позиционна война с артилерийски престрелки. Командващият българските военни части полк. Стоименов иска помощ от главното командване и от Съветската армия, но тя така и не му е оказана. На 50 км на север е най-близката друга българска част, която също води сражения с германски войски при Волсберг, а най-предните части на Съветската армия са на стотици километри назад (на територията на Унгария). На 8 май българите научават за капитулацията на Германия и отново приканват германците да се предадат. Но на същия ден откъм Клагенфурт идва подкрепление за немската дивизия в състав 4 пехотни роти, две моторизирани, три батареи и два танка, поради което
положението на българските военни части значително
се усложнява
Ръководейки се от военната максима, че най-добрата отбрана е нападението, на 9 май полк. Стоименов след усилена артилерийска подготовка започва атака с цел да прогони германците отвъд река Гурк и тя успява.
На 10 май германците предприемат контраатака, за да си върнат позициите, но нашите войски успешно я отбиват.
Окуражени от успеха, на 11 май войниците ни преминават река Гурк на север и юг от разположението на германците. Към 15 ч те ги атакуват по слабо защитените флангове и им нанасят значителни загуби. В същото време българската артилерия с точни попадения унищожава укрепените пунктове на германците по централния фронт.
Понесъл сериозни загуби в жива сила и техника, противникът започва изтегляне на запад. Българите обаче го преследват. На 12 май в околностите на Клагенфурт се разразява
последната битка от Втората световна война в Европа
Българската кавалерийска част обхожда противника в тил като всява смут у него, а фронталната и фланговите атаки на пехотата напълно го сломяват. Към 16 ч на 12 май германците вдигат бялото знаме. Оцелелите 630 офицери и войници се
предават в плен на
нашите военни сили
Отделни групи обаче продължават съпротивата чак до 15 май и едва тогава оръжията престават да стрелят. В знак на уважение към победилия го противник щурмбанфюрер Гьослер сваля от куртката си железния кръст, който е едно от най-високите военни отличия в германската армия, и го поднася на полк. Стоименов. Казва му, че ако България беше останала съюзник на Германия, Райхът е нямало да загуби войната, защото българската армия е доказала, че е най-храбрата в целия свят. Полк. Стоименов вежливо отказва жеста, като му казва, че има 6 български ордена, всеки един от които за него е по-ценен от германския железен кръст.
Всичко това не е отразено във военните сводки и комюникета. Колкото и странно да е, за героизма на българските войници и офицери първи разбират в английската военна експедиция, щабът на която е разположен в най-северния италиански град Брунино, защото англичаните се стремят да изпреварят влизането на Съветската армия в Австрия. Това става на 22 май.
Командващият тази част ген. Хейс научава за събитията от избягали германски офицери и войници, които се предават в плен на англичаните. Техните разкази му се струват направо недостоверни и затова той отлита със самолет за Клагенфурт. Там се среща с полк. Стоименов и му изказва възхищението си от проявения героизъм, но той скромно заявява, че българските войници и офицери са
изпълнили своя
воински дълг
Едва тогава случаят става известен на съюзническото командване, както и на военните кореспонденти. Стига се дотам, че се обсъжда дали е правилно за край на Втората световна война в Европа да се смята 9 май, след като е имало сражения и след тази дата. Меродавно обаче се оказва становището на ръководителите на страните от антихитлеристкия съюз. На Потсдамската конференция през юли-август 1945 г. Сталин, Чърчил и Труман обявяват за Ден на победата 9 май (по-късно той става и Ден на Европа) и окончателно си поделят сферите на влияние. Въпреки че България е дала
32 500 жертви във
войната с Германия,
тя се третира като победена страна. На Парижката конференция през юли-октомври 1946 г. на нея са й наложени репарации. С кръвта на убитите се запазва само териториалната цялост на България отпреди включването й във войната, защото Гърция и Югославия имат претенции да отнемат части от нея.
Някакво скромно признание за българския принос в окончателния разгром на хитлеристка Германия е поканата за участие на командващия българската армия ген. Владимир Стойчев в парада