Знайте: Аз, Калин Николов Терзийски - станах лекар, защото исках да помагам на отчаяните, на нещастните, на изпадналите в беда и безизходица. Докато учех медицина - работех в Ракова болница - в отделение по онкохематология, където умираха мои връстници от левкемии. В останалото време работех на Четвърти километър - и на двете места - като медицинска сестра. В същото време учех. Имах и семейство. Всяка сутрин...Всяка сутрин правех десетки венозни инжекции, носех подлоги и поставях катетри, дължах ръцете на умиращи и слагах мокри кърпи на челата на агонизиращи хора. Бях на тия места, защото исках да помагам на най-нещастните.

После станах лекар в психиатрия. В Курило. На третия месец от работата ми там санитарите, които биеха и ограбваха болните, се заканиха да ме пребият от бой. Защото им бях казал, че всеки, който се държи така с болен човек лично ще си изпати от мене. Те искаха да ме пребият, защото защитавах бедните и болните, а не тях - самодоволните български мръсници, подобни на всички - възползващи се от по-слабите от тях. Лекарите - странно, но ги защитаваха. И сега го правят. Там. Важното за българина - лекар, санитар или политик, бизнесмен или просто мръсник и далавераджия - е да се спогоди с другите тарикати, за да върви далаверата. Да, тогава те искаха да ме линчуват, защото се застъпих за болните, които те ограбваха всеки ден. Казаха - ще те пречукаме. Аз им се изсмях. Знаех, че страхливите кучета никога не могат да се осмелят да нападнат човек, който държи главата си изправена. И се оказах прав. Кучетата могат само да лаят. Оттогава до сега виждам все това. Кучета, които лаят, обзети от злост и нищожност. Аз се смея.

Но невесел е моят смях.