Дравската епопея - победа на волята и духа срещу танковете

България влиза във Втората световна война на 1 март 1941 г., когато тя вече година и половина бушува в Европа, Азия и Африка.

Но нейната войска не се включва в бойни действия още 3 и половина години след това. Тя е съюзник на Германия, но след като Хитлер напада Съветския съюз, не изпраща нито един войник на Източния фронт, за разлика от Италия, Унгария, Румъния и Хърватия. Прави грешка, като
през декември 1941 г. обявява война на САЩ
и Англия,
но смята, че тя е символична. И наистина е такава за България, защото не изпраща нито един войник срещу съюзниците на Западния фронт. Участието на България във войната до 9 септември се изразява единствено в административното управление на Македония и Егейска Тракия, където населението е преобладващо българско. Разбира се, това е съпроводено с присъствието на войскови части, предназначението на които обаче е да поддържат реда в тези райони, а не да воюват, защото там те нямат врагове. Против българското административно управление и присъствието на наши войскови части в Македония са само сърбоманите, а в Егейска Тракия - крайните гръцки националисти, но те са респектирани от българската военна сила и затова, със съвсем малки изключения, не предприемат никакви радикални действия. Освен това преобладаващата част от населението, включително и небългарките малцинства, определено е доволно от българското присъствие. Данъците, събирани в Македония и Егейска Тракия, се използват изцяло за задоволяване на потребностите в тези райони. Освен това българското правителство инвестира в Македония
37 млрд. лв.,
а в Егейска Тракия - 18 млрд. лв. за строителството на пътища, жп линии, училища, черкви, манастири. В Скопие дори е създаден филиал на Софийския университет. От Стара България редовно се доставят храни и други стоки от първа необходимост. И това е при положение че тези територии официално не са регламентирани като български. Въпреки че Борис III е обявен за цар обединител, въпросът за тяхното статукво ще се решава след края на войната, а местното население смята, че вече е част от България. Показателен в това отношение е фактът, че повечето от младежите, навършили 18 г., без да се призовани, доброволно отиват в казармите да станат част от българската армия.
Това мирно участие на България във войната продължава до септември 1944 г.
На 5 септември Съветският съюз обявява война на България и правителството на Константин Муравиев нарежда на войската, полицията и жандармерията да не оказват никаква съпротива на частите от Трети украински фронт, които преминават Дунав на 8 септември. Маршал Толбухин нарежда на военния министър Дамян Велчев да издаде заповед за незабавно изтегляне на българските войски от Македония и Егейска Тракия. Ген.
Михов, който е един от тримата регенти,
но вече е в ареста, изтъква, че изтеглянето на българските войски от административно управляваните от българите райони е голяма грешка, защото той вече е наясно, че те ще бъдат използвани срещу германците. В Гърция е крупната немска групировка - корпус Е в състав от 350 хил. души, която иска да се изтегли през Македония към Унгария и Австрия. Разположението на българските войски им позволява тя да бъде спряна, а дори и унищожена. Въпреки че на такова мнение са и други български генерали, се потвърждава заповедта - изтеглянето да приключи в най-кратък срок. Междувременно България е обявила война на Германия. Немците се възползват от скоростното, достигащо до хаотично, изтегляне на българските войски. Блокират някои от частите, изземват въоръжението им, пленяват войници и офицери. Пехотни полкове и артилерийски дивизиони преминават границата със загуба на оръжие и имущество и с намален състав. Завръщащите се, както и правителството смятат, че за България войната е приключила. Съюзниците обаче са на друго мнение.
На 28 октомври в Москва България подписва примирие със Съветския съюз,
САЩ и Англия. Според него нашата страна трябва да се включи активно във войната с Германия. Започва т. нар. Отечествена война. В първата фаза през 1944 г. три български армии водят кръвопролитни сражения с немците в Кумановската и Нишката операция. Отново, този път с много жертви, българите влизат в македонските градове и села. (От 37-а стр.)
Населението пак ги посреща като освободители, но офицерите знаят, че вече не воюват за защита на българските интереси. Веднага след продължаване на победния си поход, в селищата се настаняват отрядите на Тито и установяват сръбска власт.
Българските войски тръгват на запад да громят хитлеристите
Започва Втората фаза на Отечествената война. През нея най-забележително и впечатляващо е защитата на отбранителна линия, дълга 120 км - от Йогньошкони до Барч, разделена на два участъка. Главнокомандващ армията е ген. Владимир Стойчев, на западния участък - ген. Тодор Тошев, а на южния - ген. Стоян Трендафилов. Тя трябва да възпре 2-ра танкова германска армия в състав от 860 бойни машини и 91-ви корпус, в който се включват пехотни, моторизирани и артилерийски съединения с численост 85 хил. души. Втората фаза на Отечествената война реално започва на 6 март 1945 г. Германските танкове форсират р. Драва и стигат до българските позиции. Противотанковите батареи откриват огън с право мерене, но снарядите не могат да пробият бронята на стоманените чудовища.
Танковете напредват почти безпрепятствено и българските части започват да отстъпват, макар и организирано, но има реална опасност то да се превърне в бягство. В този момент кап. Желязков, който командва една от батареите, заповядва оръдията да се изнесат от позициите и да се насочат във фланг на танковете. Дава команда “Да се стреля по веригите!” Това е изключително трудно, защото те едва се подават над земята и се изисква голяма точност, за да се оцелят. Въпреки това войниците пристъпват към изпълнение на заповедта. С големи усилия, само с човешка тяга, изнасят оръдията, и озовали се във фланг на танковете, се мерят във веригите им. Резултатът обаче е поразяващ. Всеки снаряд, попаднал в танкова верига, я прекъсва и машината става неподвижна. Екипажите излизат от нея, но са покосени от пушечния и картечен огън на пехотата. При това повредените танкове възпрепятстват пътя на идващите след тях. А пада и нощта, което окончателно спира немското настъпление за този ден. Знае се обаче, че на другия ден то ще продължи. На позициите идва ген. Трендафилов и събира старшите офицери и командирите на части на съвещание, за да се реши как ще се действа. Повечето от предложенията са да се поиска помощ от Съветската армия,
но генералът ги отхвърля като несъстоятелни,
защото нейните части действат в друго направление и няма да нарушат плановете си. Тогава същият кап. Желязков казва, че има идея. Питат го каква е, но той не я споделя, защото и според него тя е много трудноосъществима, но е решил да се опита. Връща се на позицията и я споделя с офицерите и войниците от неговата батарея. Търсят се доброволци, които през нощта да се промъкнат до обездвижените и напуснати немски танкове, да влязат в тях, а на другия ден да стрелят с оръдията им. Това е наистина доста причудлива, дори в известна степен налудничева идея, защото никой не знае как се действа с танкови оръдия. Но когато кап. Желязков казва, че той ще бъде един от тях, се намират и други смелчаци. Утрото на 7 март е мъгливо и ръси ситен дъжд. Въпреки това немските танкове тръгват в настъпление. С вече приложената тактика нашите артилеристи се целят във веригите им. Има поразени, но повечето продължават да се придвижват. Тогава, за голяма изненада на немските танкисти, започват да ги обстрелват в тил от обездвижените техни машини, а бронята в задната част е по-тънка и мощните танкови снаряди я пробиват.
Българските артилеристи са въодушевени от успеха,
мислят си “с вашите камъни - по вашите глави”. Разбира се, не всичко е успешно за българите. Германското настъпление е по целия 120-километров фронт. По численост двете страни са изравнени, но германците имат внушително превъзходство във въоръжението - освен в танкове (800:0) и в оръдия, минохвъргачки, картечници, при това по-модерни от българските. А германските войници са въоръжени с автомати, докато нашите са с пушки. Срещу това българите противопоставят несломима воля и дух. Те им помагат да спрат немското настъпление на 12 март и след това да отхърлят противника зад Драва. На бойното поле с чест загиват 1614 български войници и офицери, а 2500 са ранени. Вечна слава на знайните и незнайните български воини, дали живота си за освобождаването на Европа от хитлерофашизма. След Дравската епопея до крайния му разгром остават по-малко от два месеца.