Тези дни на книжния пазар се появи нов вариант на сонетите на Шекспир в превод на Кирил Кадийски. И в социалните мрежи стана нещо страшно.

Преводачът бе обвинен във всякакви грехове, но най-големият е, че не е англицист. Откъде накъде си позволява? И подобни работи. Хванах се за главата от това колко много шекспироведи има в тази страна. Колко много разбирачи на творчеството на ейвънския бард. Но и за друго - че тук

за всяко подобно

нещо първо се

тръгва на обратно,

не с аплауз, а на нож

Първо се казва колко си нещастен и какъв боклук си, а после може и нещо хубаво. Не знам и не разбирам тези страсти. Старая се да страня от тях. Но понякога те придобиват такъв комично-трагичен характер, че не може да бъдат подминати по никакъв начин. Защото изкарват всичките ни комплекси на показ. Правят ни малки и съсухрени.

И все пак да кажа и своето мнение. Не виждам нищо лошо да има нова интерпретация на може би най-ценното и най-обсъжданото произведение на Шекспир. Не виждам проблем всеки, който има желание, да направи опит за своя интерпретация.

Приемам всичко това за нормално и естествено и не виждам проблем. А и времената, в които живеем, са точно такива – всеки има право да живее, мисли, разсъждава, както сметне за добре. Включително и да издава книги на воля, без някой да го цензурира или сочи с пръст. Без някой да му казва как и защо да ги пише.

В конкретния случай няма нищо нелепо и грозно в това утре един да хареса превода на Валери Петров, друг - на Владимир Свинтила, трети - на Кирил Кадийски, четвърти - на някой друг.

Дори си мисля, че пътуването през различните интерпретации и намирането на тази, която чувстваш своя, би било едно приятно, интелектуално и духовно приключение. И би обогатило всеки, който обича Шекспир.

И въобще

откъде накъде

тази ревност?

Ще дам пример с пиесите му. Нормално ли е само един или двама режисьори да се докосват до тях? Или всеки режисьор има право на това?

Нямам статистика, но познавам много български режисьори, които са поставяли пиесите му. Всеки по свой си начин - с различна режисьорска линия и мащаб. Гледал съм много от тях. Едни са останали завинаги някъде в мен, други, естествено, са се изтрили от съзнанието ми. Но смятам това за нещо съвсем естествено и логично. Помня

преди години на един фестивал всяка вечер имаше “Хамлет”

Мисля, че бяха пет или шест постановки. И толкова различни. Нито една не си приличаше с друга. Досега помня един от тези Хамлети. Другите не. Но съм сигурен, че и онези, които съм забравил, нещо са ми дали, с нещо са ме докоснали.

Дадох примера с театъра, защото го смятам за напълно уместен, предвид дискусиите около новия превод на сонетите от Кирил Кадийски. Или казано по друг начин - в театъра може, а в издаването не. Или поезията позволява повече интелектуални дюдюкания, отколкото театъра?

Не искам да бъда лош пророк, но съм повече от сигурен, че тепърва малки, средни и високи интелектуалци ще вземат нещата в свои ръце. Ще има голям вой и крещене. И това ще се случва не само в социалните мрежи. Дано всичко това не мине добрия тон. А и дано се видят и усетят положителните моменти от новата интерпретация но сонетите. Защото, без да съм специалист, съм повече от сигурен, че

всеки нов поглед

върху Шекспир,

дали в поезията, или в театъра, обогатява всекиго от нас.

И само да не забравя - за тези, които скочиха на преводача, че не бил англицист, а франкофон. Няма да давам примери, но това не се случва нито за първи, нито за последен път в преводаческото поле. И всеки по-любопитен може да намери стотици подобни примера и тук, и по света, за хубави преводи, направени и през друг език. Мисля, че една доза толеранс към новия превод на сонетите само би била от полза за всеки. Но тази доза тук, в тази страна, по принцип е непосилна.