Пловдивската приказка да продължи

Много ми хареса историята, в която 20 деца от два кризисни центъра в Пловдив са гледали безплатна прожекция за Космоса в планетариума на природонаучния музей.
Посещението им е било организирано от кмета на район “Централен” Георги Стаменов, а поводът е Световният ден на Земята.
На фона на всичко, което ни се случва тук, на безкрайните черни хроники, на злобата, завистта,
тарикатщината,
в която сме се задавили, подобни неща звучат направо като приказка. И по никакъв начин не трябва да бъдат подминати и неглижирани. Да закараш деца от кризисни центрове да гледат звездите, е нещо, за което по-подходяща дума от прекрасно няма.
Но най-важното е, че когато човек чуе или прочете подобна история, със сигурност си казва, че тук, в тази страна, не всичко е загубено. Не всичко е толкова черно и мътно. Че все още си заслужава.
Не знам доколко този нестандартен и алтернативен метод ще има практически последствия. Нямам представа доколко в мозъците на тези двайсет деца светът ще придобие някакви други форми и измерения.
Но съм повече от сигурен, че красотата е нещото, върху което този свят все още оцелява. Че когато я търсиш във всичките й гами и значения, животът ти протича по един друг начин. И дано това се случи на тези деца. Много ми се иска.
Тук отварям една скоба.
Естественото продължение на това, което се е случило тези дни в Пловдив, е в театъра, музиката, книгите или другите възможни неща, през които може да се преобръща съзнанието.
Арттерапиите са масова практика по света. Тук, за съжаление, все още се гледа с лека насмешка на тях. Но няма да е далеч времето, когато и тук ще се приемат за нещо нормално и естествено.
Би било наистина добре в подобни центрове да гостуват артисти от различни области и това да се превърне в обичайна практика. Със сигурност ефектът ще бъде много по-голям. През изкуството човек наистина може да преодолее комплекси, тегоби, болка, омраза и да се опита да изживее живота си в хармония. Всичко това би било хубаво да се случи на тези деца. И дано.
Тук някъде се сещам, че преди години мои приятели художници бяха направили
изложба в сливенския женски затвор
И доколкото знам, ефектът е бил поразителен. Мисля си, че подобни неща просто трябва да се случват непрекъснато, а не инцидентно както сега. Да се спонсорират от държавата подобни артакции, а не всякакви други – в много случаи безсмислени и никому ненужни. И едни пари, които наистина може да бъдат инвестирани в нещо наистина важно, просто да се пилеят на вятъра. Но това е една друга тема, за мен болезнена и дълга.
Ще продължа с нещо много банално, за което често се говори, но сякаш никога не се случва. Подобен тип случки винаги са
забити някъде в ъгъла
на вестници, радиа,
телевизии. Все едно сякаш ние, журналистите, се срамуваме от тях. А трябва да бъде точно обратното.
По никакъв начин не мисля, че през тези дни в държавата, в общественото пространство е имало много по-важни неща от това. А и повече от сигурно е, че подобни истории променят битуването ни, а не появата на някое ново движение, партия или нещо подобно.
Истории като пловдивската облагородяват, правят ни по-добри и съществени. Обръщат клапите на сърцето. Карат ни
да вдишваме и издишваме живота по един друг начин Нещо, от което имаме болезнена необходимост днес. А това също е част от ролята на вестници, радиа и телевизии. На всички медии - без значение големи или малки.
Ще завърша, както и започнах. Почувствах тази новина от Пловдив наистина като приказка, като някакво озарение. Почувствах, че все още сме човеци. Че все още имаме добро у себе си. Почувствах я малко като Андерсенов миг. Като нещо светло.
Дано тези двайсет деца поне малко са се почувствали по същия начин. Всъщност повече от сигурен съм в това.