Има да доказваме пред света,

че сме над морското равнище.

Спасената дузпа от Владо Стоянов, бита от Кристиано Роналдо, е едно от големите събития през последната седмица.

Това се забелязва навсякъде, накъдето човек се обърне. И въобще - победата над Португалия. Нищо че това бе един приятелски мач. Нищо че имахме една доза късмет в повече. И нищо че, ако не беше Владо Стоянов, нещата щяха да бъдат доста по-различни.

Но всъщност говоря за това по една съвсем друга причина. И тя е: колко малко ни трябва да бъдем по-щастливи, по-усмихнати, по-заедно. Че дори един приятелски мач без никакво значение за класирания, първенства и подобни работи някак може да ни обедини.

Явно се нуждаем

от съвсем малко,

за да обърнем негативното в себе си, да се прегърнем, да се отърсим от злоба и излишни предразсъдъци. Явно сме много тъжни, объркани, малки, безпризорни, щом едно такова нещо може да ни вдигне във въздуха. Явно битът ни е толкова равен и еднообразен, че само чакаме някакво подобно чудо, за да се оттласнем от него и да се опитаме да го загърбим.

Тук изобщо не бих искал да неглижирам победата, нито играта, нито уникалния ден на вратаря, но лично за мен тази еуфория е странна. Странна е, защото сме имали велики, незабравими победи на така наречения зелен килим. Помним мачове, които са били магически за нас, българите.

Имаме си едно американско лято,

което няма как да не остане завинаги в сърцата ни. И изведнъж един приятелски мач с Португалия толкова много да обърне всичко!

Всъщност от това може да се направят страшно много изводи, анализи, коментари. И може би първият от тях е, че националното ни самочувствие е смачкано, епилирано.

Приехме за нещо съвсем нормално и естествено да сме опашкари във всякакви класации - по болести, по щастие, по тъга. По каквото се сетим. В тези класации ни сравняват със страни, на които дори не можем да произнесем екзотичните имена.

Вторият извод е, че явно имаме болезнена нужда от герои. И Владо Стоянов в момента се превърна в такъв.

Имаме нужда да доказваме пред света, че не сме толкова семпли и малки, че не сме толкова невидими. Че сме над морското равнище. И това се отнася за абсолютно всички сфери на живеенето ни – икономика, изкуство и изобщо за всичко, за което се сетим.

Или казано по друг начин: имаме нужда да ни видят, да ни чуят, да ни разберат малко по-натам от Калотина. Да ни фокусират. Защото, без да се лъжем и да бъдем абсолютно честни – все още сме локални, все още не можем както трябва да прекосим, да прескочим границите. Трудно ни е.

Колкото и да сме във всякакви съюзи, това продължава да бъде така и да ни тормози. Просто защото всеки един пробив на българин извън пределите на страната е нещо много трудно. Коства жестоки усилия и късмет за сметка на едни други хора, родени в страни малко по-навътре, в сърцето на Европа.

Третият извод е, че явно отдавна сме забравили какво е да сме победители.

Да, тук става дума за футбол, но гамата може да се разшири и да изпълни и други сфери на живота ни. Или всички, за които се сетим. Случват ни се от време навреме някакви неща

като Бербатов, Гришо, волейболистите и, разбира се, и други. Да не изреждам, но някак не са ни достатъчни. Имаме нужда от още. Имаме нужда от оскари, полуфинали или финали на европейски и световни първенства, титли, суета, слава. Вероятно съвсем нормални неща за един народ. Неща, които дават самочувствие и усмивка. А на нас ни липсват такива. Или почти сме на косъм да ни се случат, но в последния момент нещо става.

Ето по тези причини си мисля, че

спасената дузпа на Владо Стоянов мина границите.

на футбола. Изпълни ни с някакъв може би странен възторг. Нещо върна в нас. И направи така, че дори и за няколко дни да ходим по-изправени по улиците. И най-важното - да си повярваме, че утре някой българин ще вземе “Оскар”, ще спечели Уимбълдън... А не само да се давим в дълбоки, тежки и безсмислени носталгии.

Много ползи от една

спасена дузпа.