Заради него сме най-нещастната нация.

Искам да споделя нещо наглед съвсем маловажно на фона на всичко, което се случва тук, около нас, по света. Но всъщност го смятам за нещо много важно, за част от мисленето ни, от етиката ни, защо не и от народопсихологията ни.
Става дума за строежа на метрото, за разкопана София, за дискомфорта на голяма част от живеещите в града. Или по-точно става дума за голямото мрънкане. В социалните мрежи, по улиците, навсякъде е пълно с огромно мрънкане, псуване, отривисти, нецензурни думи.
Имаш усещането, че новите метростанции не се правят за теб и мен, а за някакви съвсем други хора, които ще си правят кефа там. Имаш усещането, че тези нови лъчи се правят напук на гражданите - софиянци и гости, само и само животът им да стане още по-труден, още по-жалък.
Да, наистина, голяма част от града в момента е парализирана. Да, наистина, особено за шофьорите не е лесно. Да, има трудности в придвижването. Да, има такива неща. Но в задачата най-просто и елементарно се пита: Как да стане по друг начин?
Измислен ли е той?
Вероятно за много от тези така наречени мрънкащи лъчите на метрото могат да бъдат направени с някакво вълшебство, с магия, с нови, подземни технологии, неизвестни досега на човечеството. Или пък за един-два дни. Вероятно има такъв начин, но поне засега аз не съм чувал да е открит.
Мисля си, че от това голямо мрънкане наистина могат да се направят много изводи за всички нас - къде сме, защо сме, как въобще живеем. През него може да се види като през лупа защо сме толкова тъжни и объркани. И понякога нелепи. Как
всичко около нас и пред нас ни се струва гнило,
трагично и някак безпризорно. През това мрънкане се виждат и усещат и други неща. Че например ние сме идеални, а държавата е грешна във всичко. Че можем да си хвърляме фасовете където си искаме, а държавата после трябва да ги обере и да почисти след нас. Да си пускаме кучето да си прави онова нещо, а държавата после да почисти и след него.
Да пресичаме или да минаваме с колите на червено, а държавата после да регулира всичко това. Да дъним музика по малките часове и да чакаме държавата да я заглуши. И още много подобни неща.
Знам, че звучи малко нравоучително и патетично,
но е точно така. И друго знам. Че точно тези, които мрънкат по всичко и за всичко, са същите, които не се съобразяват с никого и нищо. Живеят с мисълта, че са единствени и всички трябва непременно да се съобразяват само с тях. И си мисля, че ще продължаваме да бъдем една от най-нещастните нации в света, по последна класация - на 134-о място, точно заради ей такива работи. Защото не се разбираме, подритваме се един друг, правим се непрекъснато на тарикати.
Да, в тази класация се вземат критерии като корупция, брутен вътрешен продукт, здраве, дълголетие, но споменатите по-горе неща по никакъв начин не могат да бъдат пренебрегнати. И докато ги има, докато съществуват, докато държавата в тази държава е виновна за абсолютно всичко, а ние, гражданите, сме съвършени, ще си бъдем шампиони по тъга и нещастие. Ще бъдем всичко онова, което всъщност не искаме и се борим срещу него.
И някак влизаме в един тотален параграф, от който изобщо не можем да излезем. Защото единственото и най-важното е веднъж завинаги да разберем, че Гошо, Димитър и Иван са държавата и никой друг.
Всъщност започнах от мрънкането за строежа на метрото и някак съвсем естествено стигнах до тези изводи, макар в много отношения да са разнопосочни. И пак казвам: На фона на всичко, което се случва тук, около нас и по света, вероятно тези проблеми са ужасно малки и незабележими, но поне за мен те имат една огромна вибрация изобщо в живеенето ни. И не ни позволяват да дишаме спокойно и свободно. Правят ни опашкари във всякакви класации. Убиват ни, направо премазват и хубавите неща, които от време на време ни се случват и заради които всъщност е измислен животът