Старата част на града е призрачна

Това не е опит за коментар, а нещо като наблюдение. Болка.

Тези дни бях във Велико Търново. Не бях стъпвал с години. Каквото и да кажа за това място, все няма да стига - едно от най-великите места, не само тук. И мисля, че всеки българин го усеща по този начин. Но да кажа за болката.

Разхождайки се из старата част на града, изпаднах в някаква особена депресия, която се настани трайно в мен. Причината е огромният брой разпадащи се къщи, стоящи като призраци на фона на цялостната атмосфера. Тези къщи просто зеят и имаш усещането, че

ята гарвани всеки миг

ще изскочат оттам

Не преувеличавам. Така го усетих.

Питах местни хора какво става. Защо е така. Всички с някакво особено прискърбие отговаряха, че е пълно с наследници. Не могат да се разберат помежду си. И дори и да имаш желание да откупиш имота, фактически е невъзможно. И по тази причина старата част на града изглежда по този зловещ начин.

Направих си труда обаче да се поинтересувам как се решават тези неща по света. Защото на същия принцип подобен проблем може да има и във Флоренция, Барселона, Лисабон или навсякъде, където човек се сети. Беше ми обяснено много точно и ясно, че има решение и то е много просто. Започват да се налагат глоби на собствениците.

Върху тези глоби започват да текат лихви

И така, и така... И в един момент и да искаш, и да не искаш, проблемът се решава.

Не съм специалист и трудно се ориентирам в подобна материя, но звучи абсолютно логично. Тук някъде, разхождайки се из града, човек се замисля къде се намира държавата във всичко това. И си казва: Няма я. Просто липсва.

Да не можеш да се пребориш с подобно нещо, да го подминеш, да вдигнеш ръце… Колкото и този проблем да изглежда пипкав, вероятно натъпкан с бумащина и стотици процедури, такова поведение никак не говори добре. Ама никак.

Замислих се и за още нещо. Правим дискусии, протести, несъгласия за какво ли не. Недоволстваме от хиляди неща. И няма лошо. Но ето, старата част на Велико Търново - нещо толкова свещено за нас, българите, изглежда по този ужасен начин. И нищо. Не знам как възприемат това туристите. Може за тях да е атракция. Или да си мислят, че това е артистична инсталация, но не ми се вярва.

С тези думи ми се иска, доколкото е възможно, да се обърне внимание на този проблем. Да отидат важните хора в тази страна и да се разходят като мен. Да обърнат внимание на тази разруха, която явно става все по-голяма и нелепа. Да ги заболи и тях малко. Надявам се, не звучи популистки, а съвсем нормално и естествено. Надявам се, не звучи и като сочене с пръст, а като SOS.

И още нещо. Хората от града сякаш са се примирили с това. Приели са го като естествено. А всъщност техният глас, протест, мнение са най-важни.

Колкото и непрекъснато да обясняваме, надъхваме и подхранваме бледото си самочувствие, че тук, в България, е пълно с архитектурни, исторически и всякакви чудеса, позволявам си да кажа, че старата част на старопрестолния град е нещо наистина единствено.

Нещо, което сякаш

ни е дадено отгоре

Нещо, за което наистина може да ни се завижда. И не трябва някакви административни или каквито и да е пречки да превърнат такова място в развалина. И да се срамуваш. И очите ти да се пълнят, когато виждаш какво се случва с него. Не е честно. Никой, абсолютно никой не може да ме убеди, че този проблем е нерешим.

Сега ще завърша като пълен сухар, но явно това е единственият вариант. Ако тези думи стигнат докъдето трябва, нека се създадат комисии, да се направят дискусии, да се организират комитети. Въобще нещо да се задвижи и размърда. И да се вземе позитивно решение.

Знам, че всичко това изобщо не звучи празнично. Още повече, става дума за Велико Търново. Но наистина много ме заболя. И нямаше как да го смълча. SOS за Търново.