Още едно малко огледало на обществото ни

Разхождайки се и гледайки разцъфналите сергии с мартеници по улици и булеварди, имам усещането, че нещата не са наред.
Не мога да повярвам докъде е стигнало въображението, вдъхновението, артистичното на тези, които ги правят. Разбирам интерпретация, разбирам разнообразие, разбирам, че всеки трябва и иска да бъде интересен, различен повече от другите, но все пак всичко има някакви предели.
Не искам да използвам думата “кич”, защото в последните години тя излезе от обращение. Водиха се много спорове за нея, кое точно и защо е кич, но истината е, че не виждам с какво да я заместя. Вероятно
с пълна, тотална безвкусица. Или с “пошлост".
Всъщност това няма голямо значение. Тези дни видях какви ли не изобретения. Видях мартеници с лица на певачки, на политици, на футболисти, на представители на флора и фауна. На тези така наречени сергии ми се усмихваха и хора от българския и световен шоубизнес, включително и холивудски икони. Да не изреждам повече.
Не знам точно кой си купува такива мартеници, но щом са изложени, значи не е напразно. Но колкото и да си се примирил с всичко, което се случва тук, и този ексцентричен арт да не ти прави особено впечатление, няма как да не се запиташ какъв човек трябва да си, за да се закичиш с нещо такова на ревера през мартенските дни.
Отварям скоба. Знам, че много хора чакат с нетърпение тези дни, за да изкарат някой лев, да подпомогнат себе си и семействата си. В това няма нищо лошо, напротив. Живеем във време, в което лев в повече за много
от нас е жизненоважен
Обаче все пак има някакъв праг, някаква естетическа летва. Има някаква култура във всичко и всяко нейно безпардонно подминаване превръща този ритуал в нещо изключително жалко и грозно. И направо го обезсмисля.
Разглеждайки мартениците и взирайки се ококорен и шокиран например в лика на Леонардо ди Каприо, а това е светъл пример в сравнение с много други, се замислих какво общо има актьорът от “Хвани ме, ако можеш” с мартеницата? Нищо, ама нищо. И как точно се избират потърпевшите, които ще висят от яката на някой гражданин, какви са точно критериите за това? И естествено, няма друго обяснение, освен че
трябва да си известен, популярен, да имаш фенска маса.
И тук, на шега или не, изобщо не се съмнявам, че бъдещият носител на “Оскар” е един от тези. Че неговият лик ще направи мартенските дни на много хора по-щастливи и усмихнати. И дано така да бъде.
Добре, обаче въпросите продължават да стоят. Какво общо има детето на Холивуд с мартеницата? Къде се събират в пространството? Според мен и Айнщайн да беше жив, нямаше да може да даде отговор на това. И както се казва, щеше да си изгори дипломата незабавно.
А сега с една идея по-сериозно. Когато човек се потопи в това море от мартеници (само да кажа, че има и прекрасни изработки), вижда и усеща много неща.
Например кои са героите на новото време,
докъде ни се простират комплексите,
какви са вкусовете ни. И някакви такива неща, които всеки по-любопитен и аналитичен човек би прозрял. И би си направил съответните изводи за времената, в които дишаме. И изобщо културата на мартеницата тук просто се оказва едно малко огледало на обществото ни. И най-вече, на неговите вкусове, мечти, идоли. И все пак не искам да пропусна и да кажа: мартеницата е нещо прекрасно. Ние, българите, сме особено зависими от нея Приели сме я като нещо родно, въпреки всичките спорове около това. За всички нас 1 март е нещо много мило и различно. Да не кажа, и една идея патриотично. Въобще тогава ние се чувстваме с един миг по-специални от останалите на картата. И по тази причина си мисля, ако можем малко да опростим нещата. Ако може да се върнем към истинския дух на мартеницата – към двата вълнени конеца. Ако може, разбира се, би било хубаво. И по-честно. Защото това в момента е пълен майтап.