Нещо се отчупи от България

И аз, сигурен съм като много българи, стоя с една и повече сълзи в окото. По цял ден си пускам мачове на Трифон, интервюта, какво ли не. Признавам си, не исках да пиша за това, защото след подобни случки не винаги си сто процента искрен, изпадаш в разточителен сантиментализъм. Но пък има и едни мигове в живота на всеки, когато стоиш онемял и не знаеш точно какво се случва.

Така се почувствах, след като разбрах, че Трифон Иванов вече не е тук, а някъде горе прави небесни шпагати или бие онези волета, които направо препарират. Почувствах и друго:

все едно нещо се отчупи

от тази държава

Все едно някакъв достолепен, вековен дъб се спихна и на негово място поникна цвете. За мен той бе много специален човек. Защото има едни българи, които, без значение дали познаваш или не, без значение дали обичаш футбол или не, те правят малко по-горд, по-възможен, че и ти си един от тях. Когато беше на терена, ние всички бяхме сякаш спокойни, защото знаехме, че каквото и да стане, Трифон ще ни спаси, ще ни опази от лошите. Точно като в приказките. Просто той е там и всичко е наред.

Няма да позволи

да прегазят честа ни

Ако трябва, ще направи невъзможното. И го е правил десетки пъти. Когато после спря да играе и почти не се появяваше никъде, поне за мен това усещане остана. Има го някъде, стои там и сякаш пак те пази, не дава да падне косъм от главата ти просто защото си българин. Един от нашите си. И сякаш олицетворяваше големи фигури от историята ни.

Знам, че сега е много лесно да се пише, когато го няма. Но мисля, че е и трудно. Дори е още по-трудно. И продължавам.

Никога не го приех единствено и само като футболист. Винаги ми е приличал на четник, на хайдутин, на въстаник. На някаква такава фигура. От тези, които те кърмят с романтични идеали. Които стоят в шевиците на онова знаме. Или казано по друг начин, той просто си беше България. Надявам се, не звучи прекалено патриотично и националистическо, но така го усещах. Пък и да звучи, какво от това?

Сега да кажа малко за Трифон и за футбола. Много ми се иска тези, родените след нас, които не го помнят като футболист, да влязат в мрежата и да изкарат с него поне един час. Да видят кой е Трифон Иванов. Малко да му се порадват, да му се усмихнат. Да видят две, три отигравания и пак да се усмихнат. Знам, че ще се почувстват много горди. Повече от сигурен съм, че на света има двама от този ранг - другият е Франко Барези. Всички останали могат да стоят на тъча, да ги гледат и да се учат. Умишлено не желая да говоря за футболния му талант, защото тези дни се изписаха тонове думи, но все пак има една дума, която обзема всичко – титан. И само да не забравя:

колкото и да изглеждаше страшен на терена,

футболният му почерк бе изключително фин и интелигентен. Тук искам да вметна: браво на този, който се сети и поиска фланелката с номер три на националния отбор да бъде извадена от употреба. Така се прави и така трябва да бъде.

Трифон направи за нас толкова много,

че това е най-малкото. Това е една троха. Предполагам, че и във Велико Търново, и в София ще има неща, които ще спомнят за него. Повече от задължително е.

И ще продължа с това, с което започнах. Почувствах този полет нагоре на Трифон като нещо, което се отчупва от България и ние, българите, ставаме по-малки, по-слаби, по-раними, по-беззащитни. Губим нещо много голямо и истинско от себе си. Ще ни бъде трудно без него.

Не знам как да завърша. Може би, че през всичките тези години не чух една лоша дума за теб в тази държава, в която това е национален спорт. Ти, Трифон Иванов, трябва да си много щастлив човек!