Пресичането на червено е масово в идеалния център на държавата

Скоро един колега спомена по една от националните телевизии, че вероятно сме единствената страна в Европа, в която благодариш на шофьора, който ти дава предимство на пешеходна пътека. И му благодариш от все сърце, че те е оставил жив.

Прав е колегата. Тези дни ми се случи да пресичам на пешеходна пътека на булевард “Дондуков”, или казано по друг начин, в идеалния център на столицата. Един спортен скъп автомобил по никакъв начин не се съобрази с пешеходната пътека. Даде максимално газ. И аз и още няколко души трябваше да дадем назад, да му направим място. Освен че

натисна педала

и наду клаксона,

направи знак да се ометем от пътя му.

Замислих се за този човек. Какво ли е било в главата му, когато пресече с газ пътеката. И се сетих. Казал си е: “Аз съм с кола поне за сто хиляди, а тези балъци са с обувки от петдесет лева, примерно. Така че, естествено, аз имам предимство. И никой друг.”

Тази случка ме върна в едни времена, които не искам да си спомням, но които имам чувството, че се завръщат. Друг е въпросът този неомутраген, защото точно така изглеждаше, откъде има пари за такава кола, чиято стойност според мен се равнява на цената на обувките на всички граждани, крачещи из идеалния център на София.

Някъде ден след това пак в центъра на града ми се случи пък нещо противоположно.

Светофарът дишаше червено, но нямаше никакви коли

Абсолютно всички пешеходци си минаха на червено, без изобщо да им пука, че този светофар все пак е измислен за нещо. Че той не е сложен ей така, между другото. Че дори и да няма никакви коли, не значи, че имаш предимство. И подобни работи.

И си казах, че тези две случки някак се допълват и в много отношения констатират къде се намираме в момента. Никъде. А и двете се случват на пъпа на държавата. Изобщо не ми се мисли за някъде другаде.

Пътувам често из страната и добре знам, че в много градове пешеходните пътеки и светофарите по-често са някакъв аксесоар, сложени са единствено и само за красота. Да придадат една доза арт на автомобилното движение. И дотам. Не соча никого с пръст, но си мисля, че сме много, много далеч от онзи свят, към който уж се стремим. Може да сме в ЕС, може да сме навсякъде, но някак не ни се получава. Ето такива примери точно показват мислене, манталитет, култура. През тях можем да разчетем толкова много неща за настоящето ни. Да направим някаква епикриза на живота си.

Позволявам си да занимавам читателите с подобни неща, защото колкото и да изглеждат малки и незначителни на фона на всичко, което се случва тук и по света, те за мен са изключително важни. И по никакъв начин не трябва да се прескачат. Ако такива и подобни неща не преодолеем, не изчистим, не кастрираме радикално, бъдещето ни ще бъде осеяно с гъсти мъгли и бурени.

Разбира се, тези два примера не казват, че всички сме еднакви и не са обобщителни, но това, че ги има, си е проблем. Не мога да разбера толкова ли е страшно, опасно, толкова ли е ретроградно просто да се спазват някакви елементарни правила? Толкова ли е срамно и нелепо.

Явно тук е така. И имам усещането, че през “неспазвайки” все едно си отмъщаваме за нещо . Че “неспазвайки” е израз на недоволство към държавата, към живота, към себе си, към всичко. Но съм повече от сигурен, че ако утре се случи някакъв граждански протест, например срещу някоя неправда, неомутрагенът няма да е там, нито тези, които пресичат на червено.

И си мисля, че ако нещата се обърнат и започнем

да живеем “спазвайки”, животът ни ще се промени. Ще стане по- нормален и красив. Говоря “спазвайки” за такива малки и уж незначителни неща, с които всекидневно се сблъскваме. Говоря за неща, които ни се случват на улицата, в магазина или в парка например. Ама нещо не ми се вярва. Песимист съм.