Няма неонова суета и тарикатлъци, има тежък труд и висок морал

Тези дни гостувах в едно прекрасно българско село в Дряновския балкан. Селото се казва Руня. Някога населението му е било около 350 души, днес са по-малко от трийсет. Всъщност и то е със съдбата на повечето български села, които са почти или абсолютно обезлюдени. Все пак да кажа, че в Руня има и малък международен момент – има си и англичанин,

има си и германка,

които, както разбрах, за нищо на света не искат да си помислят, че могат да живеят другаде. И ако мога да определя с една дума това село, къщите му, атмосферата му, природата, сред която се е сгушило в Балкана, тя е красота. Никаква друга дума не е адекватна на това, което видях и почувствах.

Разбира се, когато човек попада на такова място, винаги си казва, че ние, българите, сме луди хора, толкова неща са ни дадени отгоре, но някак си не ги ценим. Не можем да ги видим.

Друго, за което се замисляш веднага, е, колко подобни приказни села има тук, в тази страна, и как все повече изчезват от картата. Но за това се пише и говори много. Или както се казва - нищо ново.

Това, заради което си позволявам да говоря за Руня освен за красотата му, е, че се запознах с едно семейство от селото, което отглежда животни. През годините са вложили огромни усилия, изградили са стопанство, преминали са през много неща и днес имат повече от хиляда овце.

Отдавна не бях виждал толкова отрудени, земни, с една много положителна енергия хора, които по-скоро са приели това като кауза, отколкото за печелене на пари. И са толкова далеч от суетата, с която повечето от нас са инжектирани, че ти става наистина мило да разговаряш с тях. Да им задаваш въпроси. Да влезеш, колкото е възможно по-дълбоко в ежедневието им. А то, тяхното ежедневие, си е направо героично -

работа по 16 часа на ден, без почивни дни, без нищо Няма празник, няма имен ден, няма Нова година. Такива неща няма. Има си просто работа за вършене и тя няма как да се отложи за следващия ден.

А и овцете нямат представа кога е Коледа или някой национален празник например. И си мисля, че когато човек срещне подобни хора, веднага се замисля за много неща.

Първо прави анализ на себе си. На собствения си живот, стремежи, мечти, на своето лично оцеляване. Вижда се през тях като в огледало и някак започва да става по-взискателен към самия себе си.

Подобни хора действат като коректив в целия наш, изпълнен с неонова суета живот. Коректив на огромните ни претенции към всеки и всичко, винаги забравяйки първо да се погледнем, да се анализираме, да си направим дисекция.

Другото, което веднага ти минава през главата, е, че живеем във време, в което пейзажът около нас се разцепва от тарикатщини, далаверки, малки и големи измами. И това вече се смята за абсолютно нормално и естествено и на малко хора прави впечатление. Има някакво жестоко свикване с всичко това.

Но когато застанеш очи в очи с това семейство, което изкарва парите си с кървав, болезнен труд, цялото ти същество започва да се бунтува срещу онези неща, изброени малко по-горе. Защото тук виждаш честност, нормалност, етика, коректност, регламент на живеенето, на битуването. А в отсрещната страна - само как да прецакаме другия, какъв номер за измислим, какъв крак да подложим, каква интрига да пуснем. И подобни работи,

които ни правят в много отношения малки, нищожни, никакви

Които просто замърсяват дишането и издишането ни тук. Не искам да говоря за неща като мними обществени поръчки, кухи проекти и такива подобни работи, които жестоко контрастират на отрудените ръце на това семейство. Дори не контрастират, а викат, крещят, лаят, бунтуват се до синева.

И някак с тези неравноделни мисли си тръгнах от това малко, приказно село, окъпано в девствен сняг. Главата ми бушуваше. Всичко в мен се тресеше. А идеята на отиването беше единствено и само да се наслаждавам на къщи, природа, красоти. Не ми се получи.