Любов и пожелания заради някаква си смяна в календара

Тези дни, когато навсякъде е празнично, когато се усеща една превъзбуда в душите, когато сякаш всички се обичаме малко повече, пожелаваме си прекрасни, понякога нереално красиви неща, сякаш ставаме повече благотворителни и смирени.

Вярващи в доброто и величието на този свят

Говорим си с една много специална доза оптимизъм. Сигурни сме, че тази година ще бъде по-хубава и успешна от предишната. И такива работи. И се замислих, защо всъщност това се случва единствено и само по това време на годината? Защо всичко това трае някъде около десетина дни и толкова? Защо този отрязък от време е толкова кратък, а през останалия няма и спомен от цялата тази красота и празничност във взаимоотношенията?

И си дадох сметка, че това е нещо жестоко. Да обичаш, да пожелаваш на близки и приятели, дори и на непознати щастие и късмет само сега. И само поради причината, че е настъпила Нова година. Че нещо е станало с календара.

Говоря за това, защото наистина вярвам, че този тип красота във взаимоотношенията може да бъде всяка секунда, всеки час и ден. И няма никакво значение дали е празник, или не. Няма и не трябва да има значение датата. Лично за мен това е проблем.

Имам чувството, че в мига, в който тези дни превалят, всичко се връща. Отново започват да витаят черни енергии навсякъде около нас. Лицата стават маски, усмивките изчезват и остават за следващата Нова година.

Превключваме на някаква друга скорост

и всичко това, което сме си казали в тези светли дни, сякаш вече няма значение. Напълно сме го забравили. А нищо не пречи, не изисква никакви усилия винаги да носим тази светлина в себе си. Да си я раздаваме взаимно и това да се случва 365 дни в годината.

Позволявам си да говоря с този леко патетичен език, защото си мисля, че само това ни остава. Само това може да ни спаси. И нищо друго. Не икономически ръстове, не всякакви знайни и незнайни реформи, не политики и доктрини, а единствено и само светлина помежду ни. Взаимност и обич, съпричастност. Само така можем

да се опазим,

да се раззеленим. Защото другото е жесток бит, който ни разкъсва и изсмуква. Който ни прави безсмислени тук. Който ни отнема и последните капки позитивна енергия.

Не знам дали това е възможно. Вероятно звучи доста утопично и някак несъразмерно. Звучи като някакво меланхолично пожелание.

Но все пак можем да опитаме. Защото тук, в тази страна, има тонове тъга. Има килограми безверие. Има несметни количества тарикатщина и безпардонност. Има стотици неща, които ни връщат назад. Които ни заскрежават с мъка и печал. Има толкова гадости, които живеят и се развиват и сякаш на никого не му прави впечатление.

Но най-страшното е, че

няма светлина между самите нас

Сякаш сами, всеки ден се убиваме взаимно - дали по пътищата, дали в самите себе си - това няма особено голямо значение.

Знам, че тези думи звучат доста тъжно, но някак не могат да се изговорят по друг начин. Не могат да се изкажат по-оптимистично и ведро. Няма как да стане това, колкото и да му се иска на човек. Колкото и да се старае и да е добър с думите. Или оглавяваме, или сме в челото на всякакви негативни класации.

И уж се правят някакви неща, но всичко остава “уж”. Живеем в

едно голямо “уж”

Та си мисля, че единственото, което ни остава, е светлината помежду ни. По-често да си казваме, че се обичаме, и да не се срамуваме от това. Да не го правим единствено по празници, защото, когато е само тогава, звучи куртоазно и нагласено. Звучи менте.

И някак си всичко това остава илюзорно, единствено и само на думи. А се нуждаем от реална, истинска, безкрайна светлина и обич помежду си, за да оцелеем. Иначе съвсем скоро ще изгаснем.