Веднъж попаднах в мебелен цех в “Орландовци”, все едно изваден от “Църна маца, бел котак” на Кустурица.

Огромен двор, пълен с всевъзможни машинарии, вехтории, кучета тичат наляво-надясно, от съседния двор се носи прясно ухание на кравешки тор.

Шефът на производството - майсторът - седи на една пейка, бели със завидна сръчност портокали и небрежно ги мята в една голяма мръсна кофа - от тия, в които строителите бъркат мазилки.

Когато поредната щайга с цитруси се изпразни, а кофата пожълтее от обелените плодове, притичва помощник-майсторът, но и той не с характерните дърводелски инструменти, а с една огромна бормашина с накрайник - бъркалка за мазилка. Мушка я професионално в кофата и за минути смила портокалите в хомогенна смес.

Помислих си първо, че е някакво серийно производство на фреш, но се оказаха джибри за ракия. Понеже не подозирах, че по тия географски ширини това би хрумнало на някого - орландовчани да варят шльоковица от портокали, веднага попитах колко литра ще дестилират.

“От коя реколта? - оживи се делово майсторът дърводелец, - защото тази ще е четвъртата от началото на годината. Но вече я правим аерирана - гле'й к'ъв синджир прави! Искаш ли да пробваш и от банановата?!”

Орландовските дърводелци определено ме изненадаха, но ако трябва да съм абсолютно честен, те са пълни аматьори пред бай Иван от бургаския квартал “Меден рудник”. Той вареше ракия от всичко. Хвърляше в казана вкиснати компоти, люти чушки, кори от диня и от пъпеш, остатъци от салатата на масата.

Може да се каже, че бай Иван беше овладял безотпадната технология десетилетия преди тя да стане хит в съвременното екологично производство. Излишно е да казвам, че той нямаше някакъв специален казан, каквито ползваха аматьорите в цялата страна.

Максимално опростената инсталация за дестилация бе разположил в банята на панелката. Тя бълваше ракия целогодишно, докато експертите в агенция “Митници” пишеха самоуверени доклади за събирането на акцизи.

Бай Иван се бе гмурнал дълбоко в сивата икономика. Той беше идолът на квартала и въобще на цели поколения българи.

Защото бай Иван беше прецакал системата. Той вареше ракия по всяко време на годината и не даваше и стотинка за джибри. За купешки алкохол да не говорим - само намек за възможно пазаруване на култовата течност го обиждаше смъртоносно. Бай Иван не можеше да си представи, че нормален човек би си купил ракия от магазина. Да не говорим, че в ония години - епохата на Цар Киро - течността в шишето беше всичко друго, но не и обещаното на етикета.

Бай Иван от “Меден рудник” може и да изглежда на някои изпаднал тип, но той не просто буди искрено възхищение у 90 процента от българските мъже - той е олицетворение на техния начин на мислене. Точно като тези, които се натровиха по празниците в Якоруда.

И като всички останали, които дестилират алкохол от всевъзможни, но безплатни боклуци. И винаги в градуси над 50, и винаги с услужливото обяснение, че нямат достатъчно амбалаж за по-мека ракия.

Въобще българинът е уникално изобретателен в желанието си да прецака системата - да мине на червен светофар, да кара пил, да не спре на пешеходната пътека, да пътува гратис в градския транспорт. Все дребни на пръв поглед хитрини, които винаги водят до големи проблеми и главоболия.

Но желанието “да мине метър”, да си спести усилията, е непреодолимо. Това е движещата сила, импулсът, който всеки ден пали двигателя на прогреса на стотици хиляди от Малко Търново до Брегово, от Шабла до Петрич.

На тези, които всяка година неизменно влизат в черната хроника на новините с алкохолно натравяне по Коледа и с откъснати пръсти от пиратки по Нова година.

Винаги прекарани и винаги с измамното усещане, че те са прецакали системата.