Свили сме се. Мразим повече от необходимото.

Станали сме хейтъри за всичко. И забравяме сърцето

Всички казват, че 2016 г. ще бъде по-добра от отиващата си. Политолози, икономисти, врачки, астролози, въобще тези, които разбират от бъдеще. Всички. И дано е така!

Но си мисля, че “по-доброто„ е вътре в нас. Оттам започва и свършва всичко. Или просто трябва малко да се опитаме да разширим сърцата си, може да е с един сантиметър, може с един нокът, но би било хубаво.

Еластичността на

сърцето няма граници

Свили сме се. Мразим повече от необходимото. Станали сме хейтъри за всичко. И забравяме сърцето. Да започнем да се усмихваме повече един на друг, на времето, на облаците и слънцето, на тревите, на природата. Това е хармония. Хармония със себе си, със света, Вселената, с времето, в което пребиваваме. С малките и големите неща, които ни заобикалят.

Толкова ли е трудно? Толкова ли е невъзможно? Това някакви огромни усилия ли са? Да бъдем взаимни един към друг е толкова и просто, и нормално. А някак си не го правим. Смятаме го за ретроградно и демоде. Това чувство сме го изхвърлили в коша за боклук.

Съпричастността е нещо, от което се нуждаем болезнено. Много се подминаваме, не виждаме болките, тъгите на другия. Смятаме, че не е наш проблем. А всъщност болките и тъгите на този отсреща са и наш проблем. И много бързаме и подминаваме всеки и всичко. И си мислим, че без нас този свят няма да го има. Станали сме джигити и нищо не виждаме освен себе си. А всъщност сме прашинки.

Разбираме го, но много по-късно. Усещаме го, когато не трябва. Да бъдем по-красиви в жестове, обноски, лични състояния… Красотата не е само в галерии, концертни зали, книги, музеи, паметници и изобщо само в изкуството. Красотата е в нас, вътре в организма ни. В нашето отношение към всичко останало. С повече красота ще махнем преходи, гадости, диващина, тарикатщина.

Красотата може

да бъде един от най-прекрасните бунтове,

несъгласия на този свят. Всъщност тя за това е измислена. Но тя наистина започва някъде от нас. И трябва да я пазим и отглеждаме. Да харесваме малко повече Родината си. Не непрекъснато да бягаме от нея, да я псуваме и плюем, където ни падне. Тя си е наша и трудно се сменя.

Всъщност това е невъзможно. Специалисти сме по плюене на Родината. Мисля, че водим всички класации по това. Вероятно има много причини, но

не идват ли плюнките малко в повече?

Много в повече идват. Да, съвсем малко, защото държавата - това сме си ние. И никой друг. Да спазваме някакви етики и естетики. Да не рушим, събаряме, разграждаме, ритаме, а да засаждаме, надграждаме, поливаме…

Няма как да има държава без нас. Тези неща са взаимно свързани. Повече от сигурно е, че като повярваме в това, всичко ще бъде по-изящно и величествено. И тук ще ни бъде по-добре, а няма всеки свободен ден да пресичаме границата.

Няма терминалите на летището да се пукат по шевовете. Да се сбъдваме непрекъснато всяка секунда, минута, ден. Сбъдването е мечтание. Да мечтаем не само за онези неща, които ги има в лотарийните билети или в магазини и маркети, а за едни съвсем други работи, които днес не са много на мода.

Едни неща, свързани с онова, което винаги ще бъде тайна за медицината - душата. С нейния обем. Или казано по друг начин - да се опитваме повече да летим. С ръце. Да бъдем по-добри. Имаме нужда от това. И за себе си, и за другите. И за движението на времето, на света.

Лошо се гледаме, лошо

си говорим. Мразим се. Завиждаме си

Отдалечаваме се един от друг. Зазидали сме се в някакви тухли. А всъщност всички ние сме създадени да живеем ведно. Без значение бедни, богати, успешни, неуспешни, граждани, селяни, красиви, грозни. Без значение. Толкова е просто. А се оказва, че ни е ужасно трудно. Направо невъзможно.

Нека другата година наистина е по-добра, както предричат всички. Но наистина си мисля, че това “по-добро” първо преминава през нас и след това през икономики и политики. И знам, че горните редове звучат адски шаблонно, но пък какво от това?