Дни след смъртта на майка си Дора разбира, че е осиновена. Години й трябват, за да извърви пътя, както тя го нарича, "от гнева и обидата до прошката и благодарността". Така се казва и първата й книга "Благодаря ти мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката", чието официално представяне ще бъде на 9 октомври 2017 г. от 18:30 в литературен клуб "Перото". 

 Дора Прангаджийска специализира неорайхианска аналитична психотерапия и работи под супервизията на Мадлен Алгафари. Разкрива, че именно фактът, че самата тя е осиновена, е една от основните причини, провокирали интереса й към психотерапията. Тя води безплатни групи за личностно развитие, които води към Българската асоциация "Осиновени и осиновители". Представяме ви нейната история:

Разбрах, че съм осиновена по изключително болезнен начин. Но интересното е, че като че ли винаги съм знаела, винаги съм се съмнявала. Дали е било просто тийнейджърски бунт? Едва ли, защото още като много малка съм питала директно майка ми дали не съм осиновена. Не съм имала конкретна причина да го направя. Дори нямам рационално обяснение защо съм се съмнявала. Помня, че майка ми винаги отговаряше: "И ако си осиновена, какво?", на което аз отговарях: "Нищо, просто искам да знам." Може би дълбоко в себе си съм копняла за истината. Днес си давам сметка, че на майка ми сигурно й е било изключително трудно да поддържа тази тайна. Живеехме в малък град - Луковит, и всичко се знаеше, така че вече като подрастваща неведнъж са ме наричали "хранениче". Минавам по улицата и някоя баба ме пита: "Ти на кого беше детето?" и като разбере, добавя: "А, онова, дето го взеха!"

Странно, но реакцията ми в тези ситуации винаги беше страх не дали това е истина, а да не разберат родителите ми за тези подмятания. Сърцето ми се свиваше да не се натъжат, да не се притеснят. Сякаш исках да ги предпазя. Същинското разбиране бе по много болезнен начин. Бях на двайсет години, когато почина майка ми. И няколко дни по-късно, докато още не беше минал траурът, една съседка ме спря на улицата, погледна ме в очите и директно ми заяви: "Ти защо не отидеш в София да намериш майка си?". Никога няма да забравя този момент. Блокирах, просто стоях, гледах я и нищо не можех да кажа. Сълзите ми сами потекоха от очите, а аз дори трудно си поемах въздух. Никога повече не проговорих на тази жена, въпреки че днес си давам сметка, че тя не е искала да ме нарани, а може би дори да ми помогне. Но всъщност думите й бяха удар за мен. Всичката ми тъга от загубата на майка ми сякаш се умножи стократно. Мъката бе подсилена и от гнева, който изпитвах към тази несъобразителна съседка.

Цялата история, четете в хартиеното издание на "168 часа"