Много хубаво е, че Денят на народните будители го има.
В тези времена, в които всеки ден се побъркваме от глупости, все пак той съществува, навява някакви мисли, лази по мозъка ни, спомня. Изкарва от скриновете и прахта памет, без която не можем. Разпределя тъгата и усмивката ни по един много специален начин. Отдалечава ни от простащината и безсмислието поне за един ден. Кара ни да мислим, разсъждаваме, надграждаме в себе си.
Огледало е за много неща, които ни се случват Абсолютен коректив на приматството, безочието, лакомията, силикона, които стават все повече и повече. Повод да се видим къде и защо се намираме.
Даваме ли нещо на този свят, или само закусваме, обядваме и вечеряме. И така до безкрай. Влезли ли сме в някакви модели, или все още сме себе си. Бунтуваме ли се все още, или надничаме от прозорците - треперещи и плахи. Сънуваме ли, или грухтим. Пеем ли, или боботим. Чувстваме ли се част от някаква цивилизация, или просто я обругаваме, мърсим, ритаме.
Способни ли сме да се зарадваме на циганското лято, да се удавим в пленителните гами на есента, или преминаваме като джигити през сезоните, времето, живота. И не ни пука за нищо. Останало ли е в душите ни малко място и за другите около нас, или сме ги залостили с метални резета и не смеем да ги отключим. Отворили ли сме прозорците на сърцата си, или сме ги зазидали с последен модел дограма.
Вглеждаме ли се в очите на другите, или просто толкова много сме се взрели в себе си, че нямаме сили за нищо повече. Обичаме ли мястото, в което живеем, или от сутрин до мрак го псуваме, плюем, хейтваме. И това ни се е превърнало в основно занимание, в основна работа, в основа на всичко.
Понякога замисляме ли се, че държавата е вътре в нас, или сме я оставили единствено на тези от плакатите. Подаваме ли ръка на другия, или веднага звъним на 112, за да нямаме излишни ангажименти. Да не ни се разваля рахатлъкът.
Такива и подобни мисли винаги ме вълнуват, когато този ден наближава. И още, и още. Хубаво е, че го има. Че ни връща с една доза гордостта.
Че ни отдалечава за няколко мига от всичките стечения и течения, в които плуваме. От които не можем да се измъкнем дори със спасителни пояси и жилетки. Че ни препраща в други състояния, векове, възторзи, без които изобщо нямаше да ни има. Или просто щяхме да бъдем тихи и безоблачни амеби. И щяхме да сме толкова наведени пред себе си, пред света, пред всичко, че нямаше да имаме изобщо кръстни връзки.
Но дали си даваме сметка за всичко това? Дали го оценяваме? Дали си го превеждаме? Дали не сме жестоко закърнели и объркани? Дали не живеем по най-плъзгавия, хлъзгавия начин?
Хубаво е, че този ден го има. За да можем все още да износваме противоречия, да се вълнуваме, да се чувстваме, да бъдем възможни за трепети и стенания, за залези и изгреви, за смисли и движения напред.

Целият анализ четете в хартиеното издание на "168 часа".