Tези дни собственик на много оборотно заведение в прав текст ми каза, че не желае да се включва в инициативата „Ако си дал". Или казано по друг начин - да сложи пред ресторанта си "Хладилник на добротата", от който социално слаби хора могат да преживеят по-леко дните си.
Питах го "Защо?" и той директно ми каза, че не желае да събира клошари. Предпочита да изхвърля храната или да я дава за кучета, но не и на хора. Каза ми го с абсолютно убеждение, без изобщо да му мигне окото.
Продължих разговора с него, като го попитах дали знае, че повечето от
така наречените
клошари са хора
с образование,
интелект, но просто за сметка на него не могат да се справят с живота. Че това може да се случи на всеки. Че за тези неща няма застраховка.
Собственикът изобщо не се впечатли. Просто завърши разговора с "Не ме интересува".
Не искам да правя никакви изводи и констатации от тази среща, но си признавам - заболя ме. Давам си сметка, че този човек може да прави каквото си иска с неговата си храна, и нямам никакво право да му държа сметка. Но според моите изчисления това заведение може да изхранва и да подпомага поне двайсетина човека всеки ден без никакъв проблем и без това да се отразява по никакъв начин на печалбата му. Може да дарява доброта. Може да прави едни души по-възможни за този свят.
Сега се питам това ли е една от причините тази прекрасна идея на Стефан Чолаков, тръгнала преди време от квартал "Иван Вазов „ в София, да се движи толкова бавно в пространството? Да, всеки ден в някой град на България се появява по някой хладилник на добротата, но лично според мен това са някакви спорадични опити за съпричастност.
Имам усещането, че инициативата не се разгръща според очакванията. Че среща отпор на много места. Че не се приема еднозначно. А си мисля, че точно такива неща като хладилника на добротата са най-естественото и нормално нещо. Не мога по никакъв начин да си представя, че е по-добре да изхвърляш огромни количества храна, вместо подпомагаш аутсайдери, несретници, хора, свили се в ъглите на времето. И да им даваш още частица живот. Този жест дори не го усещам като алтруизъм, а единствено и само като подаване на ръка. Нищо повече.
И сега тук влизам в мечти. Представям си, че
хладилникът
на добротата е
на всеки ъгъл около нас
Че държавата дава едно рамо единствено и само като следи за хигиенния контрол на продуктите. Че тези хладилници не се зареждат единствено и само от заведения, а от всеки, който редовно закусва, обядва и вечеря. Че всеки, който има възможност, е част от тази идея. Говорейки за това, си мисля: защо да е мечта, това може да се случи и усилията не са големи. Просто всеки от нас трябва да си даде сметка за другия до него. Да го прочете. Да го преведе и през себе си. Трябва да не забравяме, че сме прашинки на този свят. И че ако направиш добро за някой друг, това е много повече от всичко на света. Надявам се тези думи да не звучат сладникаво, но и да е така - какво от това?
Накрая бих завършил и с нещо пожелателно. Лично според мен кампанията „Ако си дал"е едно от най-хубавите неща, измислени тук. И
трябва да се пази
и да се развива,
а не да спихне подобно на „висящото кафе". Според мен точно в такива неща медиите са особено необходими. В такива неща е тяхната образователна функция. И без тях хубавите неща са невъзможни. „Хладилникът на добротата", лично според мен, не трябва да слиза от първи страници и централни новини и всеки ден да го има в пространството. И да се превръща все повече и повече в сеизмограф на съвестта на всеки от нас.