Тези дни ми се случи нещо велико - запознах се с един човек, който разпространява джаз из училища и детски градини. И го приема като свещена кауза. Показва на децата инструменти, свири, чете им историята на тази музика. Въобще въвежда ги в нови състояния на духа.
Нарекъл е идеята си "Приказният свят на джаза". Всичко това се случва не къде да е, а в Димитровград и селата около него. Подчертавам го, защото градът на Пеньо Пенев отдавна се е превърнал в синоним на една друга музика и си е чист героизъм това да се случва точно там.
Разбирам от него, че не е спорадично и това джаз образование е вече с четиригодишна традиция. Споделя ми още, че така е щастлив и възможен за света.
И още, че в училища и градини, където има деца с увреждания, чувства, че чрез джаза може да помогне.
Естествено, любопитството ми надделя и го попитах - това по някаква програма или проект? И изобщо как става финансирането? Отговори ми най-спокойно: "Не участвам в програми и подобни работи. Правя го без пари, единствено и само от любов към джаза и децата. И да ми дават отнякъде, просто няма да ги взема."
Онемях. Днес, в тези времена такива хора и такива неща са много редки.
Те почти не могат да се видят. Превърнали са се в екзотика. И е нещо, за което по-скоро ще те подиграят, отколкото адмирират.
Тук е мястото да вметна, че познавам достатъчно хора от артистичното съсловие, които непрекъснато кандидатстват по някакви проекти. И сигурно няма нищо лошо в това. Най-страшното и тъжното обаче е, че на много от тях в главите им първо е какви пари ще вземат, а не каква идея ще покажат пред света. И често се случва, че подобни хора, специализирали се в печеленото на пари от проекти и програми, просто изместват други, които наистина заслужават финансова помощ.
Такива като моя нов познат, които правят, сътворяват нещо прекрасно и пак бих се повторил - велико. Но това може би е една друга тема. И то доста болезнена. Всъщност знам, че не само тук е така. Знам, че светът е такъв. Но когато се срещна с подобен човек, който обикаля детски градини и училища и учи децата на красота, и когато знам, че го прави, отделяйки от хляба си, и когато знам колко пари се пръскат, за да се задоволи единствено и само суетата на някой измислен герой, това ме натъжава и обижда. Особено на фона на такива хора.
Докато си говорехме за джаз, как му минава един час с децата, дали харесват тази музика, щастливи ли са, в мозъка ми се набиваха предизборните плакати и обещания на знайни и незнайни политици.
Имам чувството, че толкова много хора искат да командват, да решават, да стоят отгоре.

Целият анализ четете в хартиеното издание на "168 часа".