Тези дни бях в едно село близо до Разлог, мушнато между склоновете на планината. Мили, добронамерени хора, неземна красота, въздух, топящ се в капилярите! Бих дал още десетки подобни определения за това място. Бяхме седнали с компания на обяд в малка механа с домашни специалитети, с руйно вино - всичко, както е по приказките.
В един момент се появиха три семейства, седнаха на съседната маса до нас. Мъжката част от компанията беше с униформа - голи глави, ланци, анцуг.
Женската част - с много злато по ръце и крака Поръчаха си ракии, салати, ядене в изобилие. После извикаха собственика на заведението - един видимо отруден и благ човек, и направо му заповядаха да изкара една тонколона по-близо до тях, за да може да "пори" въздуха, както те се изразиха.
Собственикът не възрази, леко се прегърби и отиде да изнася колоната. Един от компанията даде знак с ръка и се започна. Имах чувството, че облаците се напукаха от децибелите, дърветата се превиха на две, слънцето се уплаши и се скри.
Музиката, естествено, беше от „онази". Тези „меломани" не попитаха другите хора в механата някой има ли нещо против, удобно ли е,
силна ли им е музиката, притеснява ли ги,
въобще някакви най-обикновени неща, които човек учи в първите седем години. Дори обратното, започнаха да се надвикват със силата на звука и механата се разпори от техните мисли и коментари за живота.
Основната фраза, която се повтаряше през две-три минути, беше „Кой ще ми направи нещо на мене". Не бих искал да споделям интелектуалния капацитет на компанията, защото всеки има право да бъде умен или прост, интелигентен или не. Направи ми обаче отвратително впечатление, и не само на мен, самочувствието на тези хора. И си зададох въпроса: откъде идва то? Няколко дни си блъскам главата и не мога да дам отговор на този въпрос. Сигурно никога няма да мога. Наглостта, безпардонността по някакъв начин ги разбирам, но самочувствието - не.
Не соча никого с пръст, обаче си признавам, че ми писна от подобни примати. Те са навсякъде и държат сякаш в клещи останалата част от нас. Позволяват си абсолютно всичко, не спазват елементарни норми и етикети, пресират и си живеят с мисълта "Кой ще ми направи нещо на мене".
Имах усещането, че това мислене е отшумяло, но не. Имах чувството, че тази комплексарщина е отминала, но явно не е. Вярвах, че нещо се е променило, но не е. След като тези хора изпиха доволно количество ракия, пет-шест кани руйно вино и напълниха организма си със сръбска музика, се качиха на колите си, естествено с култовата мисъл „Кой ще ми направи нещо на мене".
По същото време агенциите
преливаха от съобщения
за трупове по пътя,
за катастрофи, за подобни работи. Гадост! Често съм споделял от страниците на вестника: не е възможно държавата да е навсякъде. Не може до всеки шофьор да има полицай например.
Държавата започва във всеки от нас. И докато ние самите не сме си държавата, така ще бъде. Каквито и закони да има, те са нищо, ако съзнанието е празно и кухо. Споделям тази история, защото я смятам базисна за всичко, което ни се случва тук. От такива истории се вижда къде се намираме в момента, закъде сме тръгнали, с какви крачки вървим напред.

От какво се страхуват хората четете в целия анализ в хартиеното издания на "168 часа".