Стефан Стамболов е сравняван повече или по-малко сполучливо поне с няколко велики личности. Най-известно е сравнението с Бисмарк, на което специален текст посвети Константин Косев. Тук искам да се спра на прозвището Балканския Ришельо, което на най-известния български министър-председател дава с необходимата условност, разбира се, един французин - асомпсионистът Герен Сонжон.
Кое е общото между премиер-министрите на Луи ХIII и на Фердинанд І Български? Най-общо казано - енергичният, талантлив и необикновено резултатен макиавелизъм. И двамата не подбират средствата, и двамата имат големи, безспорни и трайни постижения в полза на своите държави. Ако се вгледаме по-детайлно обаче, ще видим, че има съществени различия, които правят иначе много ласкателното прозвище Балканския Ришельо като че ли недотам релевантно. То би могло даже да подвежда и да звучи като евтина апология.
Въпреки това съпоставката между двамата не ми изглежда излишна - тя може да разкрие тайни, които биха ни представили образа на Стамболов по нов начин. Имам предвид нееднаквите взаимоотношения със съответните владетелски особи. Ришельо създава и запазва прекрасни отношения със своя крал, негов пръв министър е цели 18 години, които вероятно са щели да бъдат повече, ако Господ му е бил дал по-дълъг живот. Стамболов е пръв министър само 7 години, той качва княз Фердинанд на българския трон, но
бързо и неспасяемо разваля отношенията си с него
и в края на краищата губи не само статуса, но и живота си - и то едва навършил 40, и то по начин дивашки и варварски.
Защо Арман-Жан дю Плеси успява да изгради толкова хармонични отношения с Луи ХIIIІІІ? Не само защото е голям държавник, но и защото се отнася с разбиране към голямата слабост на своя крал - хомосексуализма. Една съществена подробност, която за повечето от нас, независимо че всички сме чели и препрочитали тримата мускетари на Дюма, сигурно звучи като абсолютна новина. При това именно римокатолическият кардинал Ришельо, колкото и абсурдно да изглежда на уважаващите Църквата хора, не само не осъжда противоестествените страсти на своя католически крал, но и подбира - и то твърде сполучливо! - неговите фаворити, включително най-известния от тях, маркиз Дьо Сен-Марс.
Какво прави в този случай хъшът от Търново? Макар и известен почитател на плътските наслади, Стамболов категорично не може да приеме начина, по който неговият господар реализира либидото си. Не е много ясно кога Стамболов е разбрал, че Фердинанд е бисексуален. Навярно още с първите контакти. Предпочитанията на Кобургския принц не са били тайна в обществото, българските князотърсачи във Виена, ако сами не са могли да се досетят от личните си контакти с този кандидат за българския престол, няма как да не са чули или прочели достатъчно за това. Тоест, на Стамболов сексуалната ориентация на евентуалния втори български княз трябва да е била добре известна още преди идването му в България.
Остава да допуснем, че Стамболов, който несъмнено има вродена и доминираща хомофобия, просто не е имал възможност отблизо да наблюдава на какво е способен един умен, родовит, изтънчен, амбициозен и подкрепян от своята майка хомосексуалист.
В началото може да си е мислел, че тъкмо това обстоятелство ще му позволи лесно да държи в свои ръце юздите на властта, той да управлява, а князът да служи само за декорация.
После обаче трябва да си е дал сметка, че Фердинанд е много силен противник. Замислен вероятно като марионетна креация, за политическия си творец внукът на Луи-Филип става истински Франкенщайн.
Страхът от поражение, смесен с традиционното българско отвращение от мъжеложството, вадят Стамболов от равновесие и той прави много грешки. Започва да се мисли за незаменим.
Оскърбява Фердинанд персонално,
прави му непочтителни публични забележки. Нарича неговата политика хермафродитска - и се лъже, че тя го лишава и от малкото популярност, която именно на него, на Стамболов, дължи.
Много точно Ст. Констант пише: "Омразата между двамата мъже (Фердинанд беше на 33 години, а Стамболов - на 39) предизвикваше тревога и в същото време хипнотизираше неутралните наблюдатели, които ги познаваха. Силната им воля и яростта на чувствата им ожесточаваха и заразяваха привържениците им, увеличаваха напрежението до предел, необичаен дори за изпълнената със страсти политическа атмосфера на Балканите."
За мъжкаря Стамболов наклонностите на Фердинанд са били непростимо оскърбление към силния пол - както и непростим грях към българския народ с неговото здравомислие и патриархални нрави. Известни са неговите думи:
"Всичко ще ми простят българите, само не и
това, че им доведох Фердинанд за княз"
Избран от Стамболов, Фердинанд обаче първоначално трябва да се е надявал на разбиране или дори на любов. Бил е жестоко излъган и сигурно се е почувствал неизказано наранен - представете си, моля: той, първокласният, изтънчен и свръхинтелигентен европейски аристократ е гледан с погнуса от един балкански парвеню само защото в онова, което днес се нарича скла на Кинси (Kinsey scale), е заемал едно по-двусмислено място.
За Фердинанд Стамболов ставаможе би голямата и оскърбително несподелена любов. В този случай за смъртно уязвения княз няма как да не е било валидно известното двустишие на Уилям Конгрийв:
"Небето не познава гняв, сравним с любов, преминала в омраза, ни пъкълът познава ярост, сравнима с пренебрегната жена."
Мисля, че това е най-важният ключ за разбиране на отношенията между Стамболов и Фердинанд - отношения, които много силно и много негативно рефлектират и върху съдбините на България. Обикновено ние се тюхкаме, че сме проспали Ренесанса. Може би повече трябва да съжаляваме, че не сме имали истински просветен (в свободен смисъл на думата) абсолютизъм, който Стамболов също като Ришельо, но само с частичен успех и с голямо закъснение се опитва да въведе в България.
Не че в културата сме цъфнали и вързали, но с дисциплината сме много по-зле.
Така или иначе днес, не без носталгия по неосъществения социализъм, с преклонение към личности като Стамболов и с безусловно зачитане на демокрацията и правата на личността имаме трудната задача да градим порядък в свобода и единство в многообразие - ако цитирам един от нашите най-видни възрожденци д-р Стоян Чомаков, от когото между другото Стамболов се е възхищавал и учил.
Прочее, връщайки се към сравнението на Сонжон, ще трябва да добавя, че то е повече нещо като пожелание и регистрация на една възможност. А и очакване, че еднотипната изходна ситуация - хомосексуален владетел плюс изключителен по дарования първи министър макиавелист - може би и в България ще се развие така, както се е развила два и половина века по-рано във Франция. Сонжон осмисля възкачването на Бурбона Фердинанд на българския престол с френски понятия, защото се надява, че потомъкът на Сен Луи ще остане във френски води - което, както е известно, не става.
Ако нещата с Фердинанд се бяха развили според френските надежди, ако и балканецът Стамболов по най-деликатните въпроси на човешката природа се бе поучил от френския сив кардинал, дали не бихме могли да твърдим, че Фердинанд и Стамболов биха станали - и останали задълго - тандем, подобен на тандема Луи ХIIIІІІ- Ришельо?
И не бихме ли могли да допуснем, че тази
българска комбинация от владетел и премиер
е щяла да бъде също толкова ефективна както в налагането на твърди и смислени правила, така и в срещата със задаващата се втора Трийсетгодишна война, колкото е била съответната френска комбинация от XVII в. в първата Трийсетгодишна война?
Ние се възхищаваме от силното, сурово и плодоносно мъжко начало, на което безспорен носител е Стамболов. Дали все пак нямаше да е по-добре в някои тънки мъжки въпроси той да бе приличал поне мъничко на министъра на Луи ХIIIІІІ - което пък би оправдавало в много по-голяма степен славното инак прозвище Балканския Ришельо?

*Авторът е шеф на историческия институт към БАН.