Българската драматургия ще бъде абсолютен приоритет през новия театрален сезон. Това се разбира от репертоарните планове на театрите в София и страната. Всяко второ заглавие е родна пиеса, без значение дали е класика или нова.
През последните двайсет години това никога не се е случвало и си е чудо на чудесата. Истина е, че през отминалите пет-шест сезона доста автори се качиха на сцена, но така, както в предстоящия сезон - никога не е било. И това си е направо
бум на произведено в БГ
Явно трябваше да отминат тонове време българската драматургия да се отърве от марката секънд хенд, от мърлявото, несериозно и направо обидно отношение към нея. Защото тя дълго време беше скрита в мазето и собствениците се срамуваха да я покажат пред гостите. Беше освирквана и обругавана. Или направо зачеркната с дебел флумастер.
Не беше далеч времето, когато
театрите нямаха нито едно българско заглавие
и това се приемаше за естествено и нормално. Без никакъв срам. Когато поставянето на съвременна българска пиеса се смяташе за парадокс.
Хубаво е, че днес има преосмисляне, усеща се уважение и респект към текстове, писани тук и за тук.
Най-нормалното нещо е точно пред такива текстове българинът да се огледа, да се усети, да се надсмее над себе си. Най-естествено е точно българските автори да бъдат контра на деня и времето тук, да бъдат корективи, анализатори на всичко, което се случва. И точно те да опишат болката и усмивката, тъгата и мечтата на сънародниците си. А не някой на хиляди километри от тук.
Смело и без притеснение трябва да се каже, че днес в България се пишат изключително стойностни текстове за сцена от десетки автори.
Да, не всички са гениални, не всички са уникални,
не всички са извънредни. Но в Англия всеки текст ли е гениален? Абсолютно не.
И по-важно е, че се усеща някакъв прилив на позитивна, градивна енергия като в киното ни или като абсолютния разцвет на съвременния ни роман.
Най-накрая дойде времето самите ние малко повече да започнем да се харесваме, да не се неглижираме непрекъснато, да не си причиняваме излишни комплекси.
Защото през последните двайсет години бяхме с наведени глави и със смъкнато до коленете самочувствие. Какво пречи искрено да се гордеем с нещата, които се създават тук, да ги обгрижваме и разпространяваме? Абсолютно нищо.
Това, че репертоарът на театрите се пръска от български пиеси, е добър знак, че се отдалечаваме от нещата, които ни мъчеха. Постепенно
преодоляваме манталитета на тежка провинциалност, който ни се набиваше безцеремонно в главите.
Отърсваме се от ненужни модели на подражание, които ни бяха налагани без свян. Постепенно се отдалечаваме от безкрайния преход. И още, че не се срамуваме от живота си тук. Че това сме си ние и толкоз.
А това направо е наложително днес, когато апатията ни е премазала. Когато всеки четвърти иска да се маха. Когато дишаме заради едната гордост. Когато някак живеем напук на всичко.
"Изберете българското"
в киното, в театъра, в литературата, в музиката, въобще в изкуството. Вероятно така звучат думите горе. Вероятно са с една доза по-патетични.
Но имам чувството, че през последните двайсет години толкова активно се взряхме във всичко останало, толкова безконтролно го приютихме в себе си, че вече е дошло времето за българското. И е дошъл денят, в който всички ние трябва да кажем, че тук се случват, измислят, реализират страхотни неща.
И това се случва с минимален комфорт, понякога изобщо без такъв, със свръхусилия, с унижения, в тотален стрес. Но все пак се случва.
И точно по тази причина изобщо
няма от какво и пред
кого да се навеждаме, срамуваме, депресираме или още по- малко оправдаваме за нещо.
И ако може по-бързо да забравим,че двайсет и повече години някак, уж незабележимо, уж деликатно, уж така да не ни обидят, ни беше обяснявано, че все пак сме от една друга, по-долна категория.
И трябва да се съобразяваме и да сме наясно с това.
И точно по тази причина това, че в театрите от новия сезон българската драматургия ще е водеща, ще е лице, доказва, че вече някак сме различни. Не скопени и провинциално парализирани както преди.