Тези дни си хванах такси. Бях се заблял и въобще не погледнах фирма, маркировка... Нищо. Вътре жълтата лимузина миришеше на дезодорант "Зелена ябълка" - от тези, които струват по левче. Миризмата беше толкова силна, че имах чувството, че ще я износвам поне една година. Шофьорът беше с кадифен тембър на гласа и от всяка дума, която изговаряше, течеше лой. Още в началото ме попита каква музика слушам. Казах му, че няма значение, пътят е кратък, мога и без музика. Някъде на втората минута се усетих, че има нещо ненормално, но любопитството ми надделя и не слязох. А и като видях, че
апаратът за отчитане
на километрите и
парите е прикрит
с флагче на популярен футболен отбор, вече бях хиляда процента сигурен. Продължих. Отникъде шофьорът започна да ми говори за проблемите в българското образование, как днес на нищо не учат децата, само на бели, как никой не чете книги, как главите им са празни... После вкара малко темата протести и антипротести. Предположих, че идва ред на Сирия. И така и стана. Аз мълчах. Вътре в себе си си казах, че най-вероятно това са заучени фрази и всеки клиент преди мен ги е чул. А и така ще бъде със следващия. Замислих се още как този човек, преди да тръгне на работа, ги
репетира пред огледалото или някъде другаде и ми стана смешно. Ама и тъжно. Мина още малко време и ме попита, с онзи мазния глас, дали имам нужда да си купя цигари, за да спре до някой магазин - направо да изпаднеш в умиление от тази загриженост, направо да ти се прииска да остарееш в това такси и никога да не се прибираш у дома. Казах, че нямам нужда, но пък се замислих той откъде знае, че пуша?! И пак се замислих дали след малко няма да ме попита
имам ли нужда да си купя олио, оцет, сирене,
кашкавал, яке, кецове, очила... книга... или самолетен билет за Рим например. Миризмата на зелена ябълка направо натискаше фонтанелата ми, но любопитството ми се оказваше все по-силно и мащабно. Казах си: този човек направо е репетирал не само монолог, а цяла пиеса заедно с ремарките и паузите. И продължих вътрешните си разсъждения - толкова ли изглеждам смотан, наивен и направо безсмислен? Вероятно да. Стана ми жал за мен. Казах си: толкова години живееш, случили са ти се някакви неща, пътувал си насам-натам, возил си се на таксита в толкова много градове по света... И изведнъж точно в София, в центъра на София,
някакъв таксиметров шофьор те прави на радикален глупак
И още по-гадно - иска да ти натисне последните двайсет години в мозъка. И го прави с апломб, с енергия.
Иска да ти покаже, че в тази страна нищо не се е променило. Че тарикати винаги ще има. И че всички малко или много трябва да се съобразяваме с тях. Че въпреки протести, вълнения, свобода, гражданско общество нещата са си същите. Че всичко, което някакви хора се опитват да променят тук, без значение партии и убеждения, е само някаква козметика.
Че точно заради един такъв, с мазен глас, с флагче върху отчитащия апарат, на човек би му се приискало да си тръгне от тази страна завинаги. Че малките тарикати са също толкова вредни, колкото големите. Да,
едните прибират
милиони, другите -
десет лева в повече,
но в мозъците им е едно и също. Никаква разлика. Продължихме да пътуваме, а в моята глава - най-страшното - че преходът си продължаваше с пълна сила. Никаква спирачка. Сценарият по-нататък ми беше повече от ясен и абсолютно предвидим - обърка пътя. И трябваше да направи дълга обиколка. Извини се протяжно. Пак беше репетирал извинението. От много мисли вече не чувствах миризмата на зелената ябълка. Малко преди да стигнем, не издържах и го попитах:
"Тотнъм" какво
ще прави без Бейл?
Флагчето всъщност беше на клуба от Северен Лондон. Мълчание. Какъв "Тотнъм", какъв Северен Лондон!? Стигнахме. Сметката беше с дванайсет лева над обичайните четири. Подаде ми със заучен жест бележката от касов апарат. И изрецитира сумата с абсолютно нова бленда на гласа си. Дадох му четири лева и му казах: Когато някой ден разбереш кой е Бейл, ще ти дам и бакшиш. И така блъснах вратата, че флагчето падна. Апаратът изобщо не беше включен. Но преходът продължаваше да си цъка...