Имам чувството, че тези дни всеки българин брои парите на Кубрат Пулев. Голямо броене, голямо любопитство, голямо нещо! И то с някаква невероятна страст. С някакво медицинско любопитство. А пък форумите направо кипят - там се дебатират най-различни суми. Започват от 200 000 евро и стигат до няколко милиона. И всеки ден набъбват. Вероятно утре ще стигнат милиард.
Човек има усещането, че мачът отдавна е забравен и всичко е вече само пари.
Всеки е взел по един калкулатор или
сметало и брои,
брои... И някой всеки момент ще направи разрив на сърцето или скоротечен инфаркт. По-спокойно! Стига с това смятане и пресмятане.
Някак всичко се повтаря в годините. Абсолютно огледално. Абсолютно по един и същ начин. Така беше със Стоичков, Пенев, Бербатов, сега наред са Григор Димитров, Неделев, Кубрат Пулев. Явно сме толкова сломени и объркани, че непрекъснато една голяма част от нас някак смесват нещата. Не могат да намерят реалния аплауз на живота. Не могат да отделят двете неща, да ги разграничат. Да усетят разделителната линия в тях.
Точно тези хора, разбира се, има и други, са последните, на които някой трябва да завижда за пари, богатство, лукс. Точно те са последните, заради които някой трябва да направи инфаркт от злоба и завист. Точно те са последните, на които някой в тази държава трябва да си позволява да прави каквито и да е ревизии. Защото там всичко е ясно, прозрачно, видимо. И честно. По-честно от това не може да бъде. Тъжно е обаче, че днес вместо
да си дадем сметка какво направи Пулев,
ние се занимаваме с банковата му сметка. И още по-страшното и направо трагичното е, че за много от нас той няма да остане във времето като боксьорът, победил този или онзи, а като човек, спечелил еди-колко си милиона. А това вече е жалко, нелепо и направо престъпно. Това е много прецизен рентген за времената и мястото, в което живеем. За народопсихологията ни.
Стига вече сме се занимавали с парите на малцината българи, които показват на света, че има и такава държава. Които все още не се срамуват, че са оттук. Които не си изхвърлиха на бунището българските паспорти. Които с цената на всичко пазят герб, родина и подобни някъде вляво. Които пренасят всички нас в едно друго пространство.
Защо така сме се свили в себе си, че не искаме да надскочим тоновете комплекси, които ни прояждат непрекъснато? Откъде се роди този модел на перманентната завист към всеки, който е надскочил с няколко сантиметра времето? И защо е тя?
Отговори много, но те остават някъде в пространството и никой не може да стигне до тях. Те винаги остават някаква загадка. Те винаги са потънали в някаква специална облачност. Гадно ми е от всичко това. Защото Пулев прави нещо, което надали ще се повтори в близките сто години. Както и онова лято през 1994 г. Както и да станеш деветка на "Манчестър Юнайтед". Както и толкова други неща, които първо пресмятаме, после им се усмихваме.
Толкова ли е страшно да се изживеят тези мигове без дребнавост, без сметки, без калкулатори? Толкова ли е невъзможно просто да бъдат изживени с удоволствие, гордост и толкоз? Явно тук това е голям проблем. И има някакъв дефицит на всичко това, който ни мори като народ. Който ни комплексира до последната фибра. И още по-нелепо е, че
двайсет години се правихме на ударени
- пред парвенюта с еднакви номера на колите, пред измислени бизнесмени, пред разпасали се мутрагени, пред чейндж интелигенцията. И въобще - пред хора, които по най-тарикатския начин фалираха държавата. Направо я закараха за рециклиране. Всъщност техните пари никога не бяха пресмятани така усърдно и последователно, с такава болезнено медицинска страст като парите на Стоичков, Бербатов, Пенев, Пулев и подобни на тях. Хора, с които единствено и само можем да се чувстваме по-възможни за този свят. И разбира се, няколко сантиметра "по-високи". И това е тоталният парадокс. А когато е парадокс, за него обяснението е трудно. Или направо невъзможно.