24 май е най-прекрасното нещо за нас българите. И май няма друго измислено. Поне в един ден от годината можем да се чувстваме горди, изправени, независими. Да отгърнем душите си свободно към ясното небе, да отворим раните си към жълтъка на слънцето, да открехнем съзнанието си към нови бъднини.
Само в този свещен ден можем да стрием болката в шепите си, да отложим сълзата си за после, да направим резервация за тъгата си за някой следващ ден. Всъщност 24 май е
нашата независимост, свобода, безсмъртие, анатомия, усмивка,
представителство пред света. Той е нашата естествена реакция пред и над всичко.
Нашата аристократична ирония пред вселената. Той не е просто ден от календара. Той не е 24 часа. Той не е само един миг от пролетта. Той е съвършеното чувство, че нас ни има, че ще ни има. Че няма да вехнем или да схлупим очи, колкото и на някои да им се иска. И доволно да потриват пръсти и фаланги...
Че нашите ЕГН-та все още имат някакво значение пред човечеството. Че мълчанията ни понякога могат да избухнат и да се превърнат в пледоария срещу всичките неправди тук и навсякъде. Че сме много, много важни и с това трябва да се съобразяват по всички континенти.
Велико е, че този ден си е наш.
Толкова наш, че дори не можем да си помислим някой друг да го пипне,
загледа, докосне, целуне, погали. Че го ревнуваме болезнено от всичко и от всички, че не даваме и косъм да падне от главата му. Че само който опита, ще му се случи нещо лошо. Сто процента сигурно. Че толкова навътре сме го вкарали в себе си там,
при кръвта ни, при сънищата ни, в аортите на съзнанието ни
В различните кълба на мозъка ни.
Че го стопанисваме във всичките си сфери, вени, вдишвания и издишвания, илюзии. Че го износваме от деца до старци. Че се е надвесил над всичките ни гладни точки. Че е най-красивата достоверност в миналото и бъдещето ни. Че е нашата единствена възможност да преодолеем всичко, което трябва.
24 май е денят, в който можем спокойно да се усмихнем. Усмивката ни да бъде голяма и като чадърите на Кристо - да се разпери над всички глупости, тревоги, бит, сметки, лихви, неволи, низост, живуркане, данъци...
На целия този финансов отчет, в който сме напъхани.
Над всичките макро-
и микрорамки,
в които ни е позволено само да бълнуваме. И нищо друго.
Тази усмивка днес ни е жизнено необходима, тя е спасителна, тя е контракултурата на цялата световна култура. Тя е нашата естествена идентичност. Тя е абсолютно завършената гама на душите ни. Нищо че точно Кристо, по ирония на всяка съдба, не иска да говори български. Здраве да е!
24 май е денят, заради който много от нас останаха тук. Не полетяха, не излетяха нанякъде. Не станаха хора за никъде. Не тръгнаха да търсят нови континенти, богатства, оцеляване, чисто нови изживявания, още по-нови илюзии за бърза употреба.
Останаха тук въпреки всичко. Вярващи в светла бъднина - напук на всеки.
Затвориха личните си изгреви и залези
в България
Нищо че тук сме на първо място по мътни сълзи в Европа. И на последно - по светли усмивки, пак в Европа. Нищо че приватизираха и гласните ни струни. Нищо че сложиха лихва върху събуждането ни. И фактура върху походката ни - ходещи фактури из милата ни Родина. Нищо. Нищо. Нищо.
Нека 24 май не бъде поредният почивен ден. Да не бъде поредният празник. Поредните Гърция, Кипър, спа, вила, село, пикник, излет, иху-аху.
Нека не го приравняваме
Да не го обезобразяваме, стриваме, разпарчетосаме...
Заради "народен гений възкресихте - заспал в глубока тъмнина". Заради мощната просвета. Заради нас самите. Заради надеждата. Заради всичко, което толкова много ни липсва сега. Заради душите ни, които нонстоп са на SOS.
Заради Методий и Кирил.