Бащата, съпругът и синът на Величка Хашнова, примамила Апостола в Ловеч, са заклани от турците

В предишния брой ви разказахме каква е съдбата на трима от предателите на Васил Левски, с помощта на увлекателното изследване на проф. Добрин Денев, станало част от книгата му „Свобода и всекиму своето". Обобщавайки писмените извори, той тръгва по следите на най-близкото обкръжение на Апостола и на златото, заслепило не един и двама от тях.

По някакви причини Димитър Общи не се вслушвал в призивите на Васил Левски, че обирът на турската хазна ще донесе повече проблеми, отколкото ще реши част от тях. Любен Каравелов, изглежда умело манипулирал Общи и той избрал да се отчита на писателя. Неслучайно настоявал Каравелов да пази парите на революционния комитет в Румъния.

Левски с логиката на честния човек отказвал – неговата теза била със събраните от дарения пари да се купят еднакви пушки и муниции за всички, за да е по-лесно обслужването им по време на въстанието.

Апостола бил наясно, че обирът в Арабаконак ще провокира сериозно разследване и рано или късно ще се стигне до хора от организацията. За съжаление, Димитър Общи не искал и да чуе. Прави дръзкия си удар и задига близо 5 кг тогавашни златни пари, които са предадени на председателя на комитета в Ловеч Марин поп Луканов. Поп Кръстю само записал средствата в документ, който бил нещо като копие на касовата книга на организацията.

За беда, в хода на разследването става точно това, за което Васил Левски предупреждавал през цялото време – Димитър Общи е заловен и за да оцелее, издава Марин поп Луканов и Димитър Пъшков. На свой ред и те сключват зловеща сделка с властите – поемат ангажимент да примамят Апостола в Ловеч, срещу което да получат свободата си. Междувременно Марин поп Луканов предупреждава баща си, че съкровището със златните пари е в двора им и трябва да го закопае на сигурно място. Отецът не само че го прави, а и използвал част от парите, за да ги изпрати на сина си и Пъшков в Диарбекир, където били на облекчен режим. Когато им е дадена възможността да избягат оттам, вече в отечеството Марин поп Луканов с ужас научава, че баща му е заклан от турците и че на никого не е казал къде е заровил златото. Става виден големец и започва яростна кампания срещу поп Кръстю, обвинявайки го, че той е предателят.

През това време Марин поп Луканов упорито издирва съкровището и стига дотам, че нарежда да се бутне къщата, от която започва „голготата" на Апостола. Но и там не намира съкровището. Макар че цял живот го търси, умира парализиран, без да го открие.

Преди да си отиде от този свят, Пъшков споделя пред мемоариста си, че не поп Кръстю е бил председател на организацията, а Марин поп Луканов. Тоест през цялото време поп Кръстю е бил прав, че е съхранявал единствено копието на касовата книга.

Съдбата на другата предателка на Апостола - Величка Хашнова, също като тази на брат й Марин поп Луканов е трагична. Това е жената, която по внушение на брат си провокирала Левски да дойде в Ловеч, за да бъде заловен, преживяла жестоки трагедии – по време на „Страшното" турците посекли и мъжа й, и сина й. 

„Тя напуснала Ловеч, като отишла да живее в София при другия си син – Марин Хашнов, който бил завършил инженерство в Прага и проектирал и строил едни от най-сложните транспортни обекти в свободна България", разказва проф. Денев.

Дали Любен Каравелов е изпитвал угризения за предателствата и събитията, довели до обесването на Левски, не е ясно. Той някак трудно прикривал неприязънта си към Апостола, защото известно време отстоявал тезата, че на мястото на Дякона ще дойде друг апостол, но такъв не се намерил. След като младите в революционния комитет го обвинили за провалите, той се оттеглил и започнал да издава нов вестник - „Независимост". В него, без да направи елементарни проверки, публикувал като анонимни твърденията на заинтересованата Величка Хашнова, че поп Кръстю е предал Левски, защото бил „присвоил парите като председател на Ловчанския комитет". Така измислицата се разпространила и била взета за чиста монета, отбелязва професорът. Истината е друга – поп Кръстю е бил само касиер, който най-прецизно е записвал всички постъпления, но парите предавал на „председателя Марин". Той пък ги описвал в своята „Копирна книга" и ги съхранявал. 

Каравелов не успял да намери нито „нов Левски", нито да обедини младите революционери. Те си избрали Христо Ботев и му помогнали да започне да издава вестник „Знаме". По време на Освободителната война Каравелов се включил като преводач на руската армия, но година по-късно починал. Вероятно премиерът Стефан Стамболов бил наясно с просръбската роля на съпругата му Наталия („Дългата Ната"), защото години по-късно я изгонил от България. 

Поп Кръстю, независимо от обвиненията, бил повишен от бъдещия екзарх Йосиф от ловчански владика в архиерейски наместник, а след Освобождението се върнал в Ловеч. За Денев е очевидно, че ако е имал пръст в предателството на Апостола, той никога не би предприел подобен ход. Влиятелният род Луканови обаче не спрял да го атакува. В резултат на това „омаскаряване" Христо Големия и братът на Левски – Христо Кунчев, решили да отмъстят на „предателя" Кръстю. Първият отишъл при него с намерението да го убие. В хода на разговора отецът представил доказателства, че не е предател и че златото никога не е било у него, и Големия си тръгнал. Същото станало и при срещата на Кунчев с духовника. Останали са думите му „Попът не е кабахатлия – (от тур. виновен)".

Независимо от това ругатните продължили по адрес на поп Кръстю и той решил да се защити публично. 
„Изпратил в редакцията на пловдивския вестник „Марица" запазената от него Касиерска книга, заверена с подписа на Левски – обясни проф. Денев. – Но нищо не било публикувано, попът писал многократно или да публикуват, или да му върнат документа, но това така и не станало, а и не след дълго той починал. Истината е, че Книгата така и не стигнала до Пловдив, а още в Ловеч я предали на Марин поп Луканов. Така че, от 1891 г. насам, изследователите непрекъснато пропускат факта, че попът е представил доказателство за своята невинност – Касиерската книга. За другата - Копирната книга, обясненията е трябвало да дава Марин поп Луканов, вместо което той и родът му продължили да атакуват поп Кръстю. По думите на отец Антипов, дал последно причастие на попа, очерненият духовник си отишъл от този свят „беден, болен и чист" - твърде омерзен, но вярващ, че рано или късно „правото ще излезе".

„Правото" не излязло и за Иван Хаджипенчович, участвал в неофициалния трибунал, изпратил Левски на бесилото. Анатемосван е отвсякъде. Факт е обаче, че неговият подпис не стои под присъдата и че той всъщност бил приютявал Апостола в дома си в Цариград (на о-в Халки), давал му пари за народното дело, заделил накрая значителна сума за издигането на паметника в София и дори обърнал общественото мнение в Европа за Баташкото клане, когато показал отрязана детска ръка.

Златните пари - лири, наполеони, минцове, които изпратиха на бесилото най-великия българин, в крайна сметка били намерени.

„Открили ги един век след обесването на Апостола през 1973 г. – казва изследователят. – Това станало при разчистване на някаква съборетина и изкопни работи за нова къща в съседния на Лукановия двор – на Радой Добрев, един необикновено честен служител в Ловчанската община. Намерените златни и сребърни монети възлизат на около четири килограма. Толкова били останали. Днес те се пазят в трезора на БНБ."

Въпреки че и златото е причина за предателството, делото на Апостола не е напразно.

„Той не предава никого, хората са подготвени и две години след обесването младите последователи на Левски вдигнаха Старозагорското въстание, а през 1876 г. - за по-малко от 100 дни - организираха и поведоха целия народ в пламъците на Априлското въстание – отбелязва професорът. - Светът е потресен от последвалите зверства и следващата година Русия обявява войната на Турция, в резултат на която България получи свободата си." Но всичко това обезателно трябва да се свърже с делото на Апостола, който не спря да мечтае за свобода и за чиста и свята република.