Когато реалността противоречи на ценностите, идват нови ценности

Възможно ли е Тръмп още тази година да посети Русия и заедно с Путин да гледа парада за 9 май от трибуната на кремълската стена? Спокойно, шегувам се. Но от друга страна…

От друга страна, явно под юргана на американската политика се случват някакви резки движения, а слуховете, които стигат до нас, са неясни, разнопосочни и най-вече изсмукани от опорките. У нас всеки опит за обективност се обявява за руска пропаганда. Може и да е така, но може и да не е.

Затова да оставим слуховете настрана и да приложим дедуктивния подход – от едрото към дребното, от големите исторически тенденции към текущите смени на посланиците. Така поне ще знаем накъде духа вятърът.

Вече знаем, че главното противоборство в света е между САЩ и Китай. Останалите подробности, като например войната между Русия и Украйна, се подчиняват на логиката на това противопоставяне. Но ако се върнем с 56 години назад, голямото противопоставяне беше между САЩ и Русия, а Китай беше само допълнение.

Тогава СССР и Китай още бяха дупе и гащи,

само че гащите бяха така продрани, че 1 български селянин произвеждаше колкото 20 китайски. Тогава Китай дори не можеше да заеме мястото си в Съвета за сигурност на ООН. През 1964 г. кандидатът за президент на републиканците - сенаторът Бари Голдуотър, излезе с гениалната идея Китай да бъде премахнат с ядрени бомбардировки.

Прескачаме само 8 години напред – и на президента Никсън му светна, че Китай мечтае да излезе изпод чадъра на СССР. Той посети Пекин, ръкува се сърдечно с Мао (без целувки) и възвести принципно новия американски геополитически проект – Китай вече ще играе в нашия отбор. Ще го модернизираме, за да го откъснем от влиянието на Москва и да го противопоставим.

Проектът на Никсън бе изпълнен и преизпълнен, само че Вашингтон до вчера продължаваше да го изпълнява по инерция. Войната между Русия и САЩ е именно част от инерцията, която води към пропаст.

Точно това е причината за сблъсъка между Тръмп

и “дълбоката държава”

Сега обаче дълбочинниците осъзнаха, че Тръмп е прав и положението е трагично, крайно време е за чисто нов геополитически проект.

Една от причините за закъснялото осъзнаване е, че чиновниците се водят от данните за брутния вътрешен продукт (БВП), според който САЩ все още водят с около 7-8 трилиона. Значи още сме по-силни - казват си те, имаме време да махнем Путин, да получим контрол над Русия и да сме по-мощни за голямата битка с Китай. Но БВП е куха статистика - мощта на една държава се определя от нейната промишленост. А там картината е коренно и диаметрално противоположна.

Според Световната банка на Китай се пада 31,6 на сто от световната промишлена продукция, докато на САЩ – едва 15,9 на сто. Русия е доста назад с около 1,8 на сто и на практика не е никакъв съперник, а по-скоро малък придатък на големия противник. Светът няма да е “многополюсен”, както смята руският политолог Александър Дугин, а двуполюсен, а Русия ще е някъде между двете.

Ако тази тенденция продължава, след десетина години

светът пак ще е еднополюсен, само че центърът на

света ще е в Пекин

Явно “дълбоката държава” е в паника, иначе нямаше да клекне на Тръмп.

Интересен е подходът към статистиката на френския политолог Еманюел Тод в книгата “Поражението на Запада” (издадена е на български). В нея се въвежда понятието “Реален вътрешен продукт” (РВП), който остава, след като се задраскат излишните и вредни услуги в БВП. Неговият извод е, че докато БВП на глава от човек в САЩ е 76 000 долара, РВП е едва 39 520 долара.

В Китай няма кух БВП. Един пример – докато в САЩ на всеки 100 000 души население има по 400 адвокати, то в Китай те са едва 20. Който е чел адвокатските романи на Гришъм, е наясно, че това са огромни пари, които се отчитат в БВП като услуги, а всъщност са си чисто вредителство.

И ето че сега Тръмп е като гъските, които събуждат заспалата стража и така спасяват Рим. Или като Савел, който получава просветление по пътя за Дамаск. Двете пристанища до Панамския канал са в ръцете на китайска компания от 25 години, но пръв Тръмп се сети, че това дърпа чергата изпод американския интерес.

През 2022 г. САЩ изнасят за Китай стоки за 154 милиарда долара, а внасят за 526 милиарда. Още по-трагична е картината по конкретната търговска номенклатура.

От Китай към САЩ текат главно машини, компютри, средства за производство, докато от САЩ към Китай преобладават селскостопанските продукти и хранителните полуфабрикати. На практика САЩ се превръща в селскостопански придатък на Китай.

В ръцете ми е червената шапка "MAKE AMERICA GREAT AGAIN" от президентската кампания на Тръмп.

Поглеждам етикетчето вътре – Made in China.

Знаете ли, че повечето от оригиналните дънки LEVI'S се шият в района на Шанхай? Пак в Шанхай има и завод на "Тесла", който е произвел 1 милион автомобила за последните 13 месеца и продължава да увеличава капацитета си. Китайските "тесли" отиват в Европа, а американските са защитени с високи мита.

Докато САЩ имат 750 военни бази в света, Китай притежава или контролира над 130 търговски пристанища в чужбина. Разликата е, че военните бази празнят кесията, докато пристанищата я пълнят. Китай притежава 36 от 100-те най-големи пристанища за контейнеровози, а 10 от тях се намират в самия Китай. Световната търговия е китайска.

Това е драматичното положение, което американските олигарси, "дълбоката държава", Пентагона, ЦРУ, медиите и умните глави най-сетне осъзнаха. Трудно беше, но стана.

А сега стигаме до въпроса, с който започнахме –

ако Китай е гробокопачът на САЩ, защо да му се

подарява Русия

- най-голямата суровинна база на света? Барабар със Северния морски път и половината богатства на Арктика?

Този въпрос отдавна се задава от световните мъдреци като професор Джон Миършаймър, професор Джефри Сакс, най-влиятелния журналист в света Тъкър Карлсън и още десетки умни глави. Но чак сега стигна до главите на чиновниците, които решават съдбата на САЩ.

Затова аз бих приел, че сред хаоса от противоречиви новини за бъдещето войната в Украйна, вероятно най-близки до истината са тези, които предричат мир в рамките на 6 или дори 3 месеца. Ако за целта е нужно Зеленски да подаде оставка, и това ще стане. И ако се наложи, Тръмп може да застане на трибуната пред Кремъл, а медиите ще му ръкопляскат.

Със сила не става, значи трябва с добро. В интерес и на САЩ, и на Европа, е санкциите да паднат и газът да потече на запад. Защото когато ценностите се сблъскат с фундаменталните интереси, идват други ценности.

Що се отнася до България, изводът е очевиден – какво пречи да изчакаме още малко с продажбата на двата руски атомни реактора и със закриването на Мариците? Тръмп вече задраска зелената сделка, а Китай така и така не я спазва. Въглеродните емисии на Китай са 12 667 милиона тона на година, на САЩ са 4854 милиона тона. Ние ли с мизерните си 56,6 милиона тона ще спасяваме планетата?