• Задържаха го пред очите ми, с жена му обикаляхме като кучета 5-о районно, разказва писателят Димитър Бочев
• Само той знаеше кога и как ще избягам от България, но не ме предаде. Свали си фланелата от гърба, защото зъзнех от студ

“Аз помня как арестуваха Желю Желев първия път пред очите ми през 1967 година. Беше ме прибрал да живея в дома му на ул. “Батак” 27 – къща, която беше като Чичо Томовата колиба, намираше се почти под моста “Чавдар” в София - спомня си писателят Димитър Бочев. - Сякаш щеше всеки момент да се срути. Този ден дойдоха милиционерите, но ние

нямахме чувство за вина и им отворихме.

Започнаха да ровят в библиотеката му. Търсеха дисертацията му “Определението на материята и съвременното естествознание”, в която опровергава Ленин и налага своя теза. Офицерът, който водеше акцията, употреби думата “десерция”. Аз му отговорих: “Десерт тук не сервираме”.

Не я намериха, но арестуваха Желю за разпространение на нелегална литература. Той беше предприел гениален ход. Отпечата в Полиграфическия комбинат дисертацията си в 200 екземпляра на циклостил. Беше взел заем, за да я финансира.

Изпрати по един брой на Тодор Живков, членовете на Политбюро и ЦК на БКП и на министрите. Когато го арестуваха и му казаха, че разпространява нелегална литература, той отговори: “Как нелегална?

Тодор Живков нелегален ли е?

Политбюро нелегално ли е. Ето ви разписки”.

Те се видяха в небрано лозе, но го арестуваха и го затвориха в 5-о районно управление. И ние с жена му Маруша обикаляхме като кучета около касапница районното, но не можехме да го видим.

На другия ден го изпратиха с охрана за родното му село Веселиново. Там остана въдворен на местожителство за известно време. След това той отново не можа да се върне в София. Съгласиха се да го преместят в бургаското село Грозден, откъдето бе Маруша. Там остана в продължение на няколко години. Главната цел на комунистическия режим беше Желю Желев да не бъде в София, за да ограничат контактите му.

5 години по-късно, през 1972 г., той не ме предаде, а беше единственият човек от всичките ми приятели, който знаеше точния ден и час, когато щях да бягам от България.

Беше в свирепа немилост

от страна на режима. Щеше да си оправи положението, ако ме беше предал. Аз му имах доверие и той не ме излъга.

Ето какво се случи. По онова време бях въдворен на местожителство в Силистра. Там трябваше да се разписвам два пъти дневно в Окръжното управление на МВР, за да гарантирам, че не съм напуснал.

Дойдох нелегално в София в навечерието на бягството. На другия ден ще напусна България с фалшиви документи. Срещам Желю близо до Софийския университет.

Макар и в средата на август денят беше усоен.

Бях облечен с фланелка с къси ръкави и целият треперех. Чудя се дали беше случайна тази среща. Беше съдбовна. Показах му холандския си паспорт на името на Йостер Верда, с който щях да бягам. Каза ми: “Абе не си баш холандец, ама биваш”. Видя, че зъзна, и свали от плещите си своята фланелка. Даде ми я, като каза: “Митко, на теб ще ти трябва повече”. Като че ли собствената си кожа свали. Този жест ме топли и до ден днешен.

Желю съзнаваше, че не е роден за политик. Мечтата му беше да бъде метафизик, академичен философ, творец. Времената имат своя логика, която невинаги ни е подвластна. Събитията обаче пожелаха по-късно той да оглави тази държава. Стана малко против волята си президент с единствения мотив да служи на този изстрадал народ.

Той беше хуманист в най-изконния, най-Христовия смисъл. Не вярваше в Бога, но не бих го нарекъл атеист, защото у него нямаше фанатизъм срещу вярващите. Уважаваше дълбоко вярата на вярващите.

Живееше в Божия смисъл

- според 10-те Божи заповеди. По своя начин на живот бе много по-близко до Христовата църква, отколкото до лицемерно вярващите като Тартюф.

Негов единствен пътеводител в жизнения му път беше моралната и гражданска съвест.”