• Той посочи грешките на правителството, за да има втори мандат, но комплексари и глупаци изпаднаха в истерия, казва Антонина Желязкова, съветник на президента
• Той не допусна комплот за подялбата на Македония, до фанатизъм отстояваше правото на самоопределение на народите

Антонина Желязкова през 1987 г. публично се противопоставя на т.нар.

Възродителен процес, съучредител е на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България. От 1990 до 1993 г. е съветник на президента Желю Желев по етнически и религиозни проблеми. 

Бивш преподавател в Софийския университет и във Варненския свободен университет.

Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия между 1993 - 2012 г.

- Желю Желев пръв у нас прозря приликите между фашизма и комунизма, пръв предвиди, че тоталитаризмът в Русия рано или късно ще се върне. Разбрахте ли какъв е неговият алгоритъм да „вижда" в бъдещето и да прави точни заключения? Разговаряли ли сте с него как се е осмелил да публикува „Фашизмът"?

- Хиляди са хората в България и в Източна Европа, които дълги години виждаха и проклинаха (шепнешком в кухните) идентичността на фашизма и комунизма. Д-р Желев не е прозрял това първи. Важното е, че той имаше таланта, волята и увереността в себе си, за да го теоретизира и да го напише първи.

Беше изключително подготвен философ теоретик с неординарно мислене и изненадващо целенасочен характер. Забраните на неговите философски прозрения и текстове, заточението за 7 - 8 години в с. Грозден му предоставиха възможност да се съсредоточи върху идеята, че е необходима борба срещу комунистическия тоталитаризъм. И че тази смяна на политическата система може да дойде след активно просветителство. Очевидно от млад е носел в себе си и заложбите на учител и водач. Затова той написа мащабен изследователски труд, наречен „Тоталитарната държава. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм". Написа го просто и достъпно, за да може да бъде прочетено и разбрано от колкото може повече хора. 

И това беше направено. Мои респонденти от терена, които са учили задочно за учители и училищни директори далеч преди издаването на „Фашизмът", си спомнят наизуст пасажи от апокрифа, които на лекции, пред поток от 300

души, дошли от села и малки градове, проф. Николай Генчев им е резюмирал. Един от тях дори разказа, че тези текстове са му помогнали да се защитава и да оцелее 8 месеца в Белене по време на насилията над турците.

Всеки от съмишлениците на Желю я разпространяваше по един или друг начин в своите среди.

Никога не сме разговаряли за страхове, защото Желев приемаше, че е негов дълг този ръкопис да се разпространява между хората като самиздат, да се чете, и читателите да осмислят в каква система живеем. Не разчиташе да бъде отпечатан в някое издателство.

- Говорих със секретаря на Людмила Живкова – Кирил Аврамов, и той ми разказа как тя е разрешила отпечатването на „Фашизмът". Аврамов занесъл бележката й в печатницата. Когато излязла книгата в книжарниците, той купил няколко бройки за Живкова. Известно е, че 6 хил. броя са продадени, след което тиражът е спрян.

- Не трябва да преувеличаваме заслугите на Людмила Живкова за издаването през 1982 г. на изследването със заглавие „Фашизмът" от издателство „Народна младеж". Не се съмнявам, че е симпатизирала и са й купили и предоставили персонално екземпляри от това четиво. Но решението, издаването и цялата отговорност понесоха издателите и рецензентите. Те бяха уволнени. Научният редактор проф. Иван Славов, както и основните научни рецензенти проф. Кирил Василев, проф. Николай Генчев, доц. Карталов получиха партийни наказания, а Николай Генчев беше свален от позицията си на декан на Историческия факултет. Самият д-р Желев се задържа съвсем кратко като ръководител на секция в Института по култура. Отстраниха го незабавно. С друго не можеха да го накажат, защото той нямаше нищо за губене. Не сме коментирали персонално индивиди от соцелита, защото го отхвърляхме в цялостната му структура.

- Като президент Желев спира опита за подялба на Македония между Гърция, Сърбия и България – Димитър Попов вече се подготвял да пътува за срещата, когато Желев го спрял. Имате ли спомени какво се случи тогава, по-късно разговаряхте ли за мотивите на Желев да постъпи така?

- Разговаряли сме много, не толкова по детайлите и фактологията, колкото в много по-широк, в глобален контекст. Желев до фанатизъм държеше на правото на самоопределение на народите, на общностите, на малцинствата. Той вярваше, че една от битките с идеологическите тирании и политическите диктатури е правото на всеки народ, на всяка държава да избира сама пътя си, идентичността и културата си. Беше немислимо той да участва в някакъв геополитически комплот или да разреши подобна намеса от българска страна, която да попречи на съседната държава да се развива както намери за правилно тя самата.

Иредентизмът му беше напълно чужд. Затова, когато България първа призна Република Македония и Желев убеди президента Елцин да подкрепи това решение, Желю Желев искаше да признаем и македонския език, за да приключим веднъж завинаги сложните отношения между двете държави. Натискът вътре в страната беше огромен срещу подобно решение и той направи компромис в името на вътрешнополитическата стабилност на България.

Като ясна изява впрочем на неговия възглед за свободата на самоопределение и запазване на етническата и религиозната самоличност, още в началото на насилствената смяна на имената на турците в България той зае остра и гневна позиция против властта и в защита на мюсюлманските малцинства.

Неслучайно българските турци изпитваха огромен респект и дори обич към него. Демонстрираха го многократно по различни поводи, но особено внушително през 2009 г., когато в Бурса организираха чествания, конференции, изложби, посветени на 20 години от прогонването им от България. Желев беше почетен гост, Месут Йълмаз, мир на душата му, беше непрекъснато до него в залата, пред местни и централни медии, вечери на най-високо ниво. Стотици наши прогонени турци изпълваха залите, за да се докоснат до него.

- Защо Желев никога не отговори на „талибаните" в СДС, които го атакуваха, прехвърляха му вини за какво ли не? За обществото той остана хладнокръвен, позитивен. В президентството какъв беше? Изживяваше ли катаклизмите, или ги бе предвидил?

- Очевидно е, че личност като Желев не може да влезе в диалог и изясняване на отношенията с хора, които горят книгата му, които проклинат децата му, които се държат като участници във вуду ритуали и фашизоидни клади.

Преживяваше тежко този разлом, но е монолитна и волева личност, която запази емоциите за себе си и се изявяваше пред обществото, пред хората така, че да не изпаднат в стрес и паника, да има някакво политическо равновесие, за да върви страната напред.

- Кои случки с него никога няма да забравите, моля Ви за детайли?

- Преминахме през много изпитания, но и през много весели и комични ситуации. Смеехме се от сърце и се самоиронизирахме поради нашата непохватност в представителна среда. Бяхме умни и интересни събеседници, но не притежавахме никакво лустро. Всъщност нерядко тази наша непринуденост се превръщаше в голям плюс и печелеше симпатии пред лордове или сенатори, пред потомствени френски депутати и дипломати, задушавани с години от протоколните корсети. Спорехме понякога до скарване, особено около войната в Ирак. По много въпроси мислехме различно, дори антагонистично, но винаги заедно към главната цел - свободата, истината в полза на обществото.

- Какъв човек бе той, оттогава израсна поколение, което само е чувало името му.

- Обичам да цитирам Цицерон и ще използвам негови думи, които вече сложих преди две години като послеслов за себе си в моята книга. Защото те повече прилягат на д-р Желев. В „Парадокси" Цицерон разказва как философът Биас и населението на целия град бягат от палежи, смърт и разорение. Всички, които го застигат по пътя, теглят колички и каруци с ценности, водят натоварени с дисаги слуги и животни. Изумени, му казват: но ти бягаш с празни ръце, дори торбичка с храна не си взел. Той им отвръща: „всичко свое нося със себе си". Има предвид, че всичко, което е ценно и притежава, е в главата му.

Такъв беше Желев – носеше всичко свое със себе си. Безсребърник, неподкупен до крайност, нежелаещ власт, привилегии, слава, имущества, без капка човешка суета.

През годините се опитвах като социален антрополог да разбера как се е изградил точно такъв като личност. Откровението се криеше в неговия докторат, защитен през 1987 г., издаден като книга през 1991 г., но мислен десетилетия преди това: „Релационна теория за личността". Заглавието на книгата е „Човекът и неговите личности". Когато аз самата, за себе си, намерих отговори на много от въпросите що всъщност за личност съм, докато четях още чернови и ръкописи, направих работна хипотеза. Желев е осмислил философски и е изработил теорията за личността и се е изграждал, експериментирайки върху себе си. Като еманация на своя теоретичен модел. Впрочем тази книга Желев е посветил на новите поколения с посвещение: „На младото поколение на България с известните думи от римската история: „Кой, ако не ти! И кога, ако не сега!".

- Той бе визионер във времена, когато нямаше интернет. Как Желев придоби и изостри това си умение?

- Желев беше ерудит, четеше, никак не се срамуваше да пита, да иска нови четива или да му се преведат някои текстове от езици, които не знае, когато някоя област е непозната за него. Усвояваше и преосмисляше мълниеносно наученото ново. Тези свои знания и добрата философска и историческа подготовка, която имаше, той извънредно строго и умело фокусираше. Не позволяваше странични егоистични материални или емоционални неща да отклоняват вниманието му. Затова и се превърна в много силен визионер.

Желев не искаше да се занимава с политика, не искаше да бъде президент. Мечтаеше да бъде само учен, философ, преподавател в университета. Университетът – неговият бленуван рай, откъдето го прогони комунистическата власт.

Съдбата реши друго за него. Дори когато напусна политиката, той се зае да организира Президентска библиотека, за да се отчете за направеното пред обществото, написа и болезнено честната си автобиография „Въпреки всичко". Чувството за морален дълг не му позволи да се залови с мечтаните дейности.

- Хейтът по Желев започва след „Боянски ливади" – от днешна гледна точка могат ли да бъдат обяснени мотивите му тогава? Част от седесарите го обвиняват в подлост, други, че не му е стигал хоризонт? Каква е истината от днешна гледна точка според Вас? Къде бе разломът, при който на единия бряг се оказаха старите дисиденти.

- Краткият отговор на този въпрос преди много години даде Леон Митрани: „Следователно, да се обвинява д-р Желев в падането на правителството на СДС, е най-малкото израз на невежество". Желев беше щастлив, че имаме правителство на СДС, съдействаше по всякакъв начин. От друга страна, той се чувстваше длъжен да посочва грешките му с надеждата, че те ще бъдат коригирани и правителството ще изкара пълен мандат, а защо не - при успешно управление - и втори. Това и направи президентът - посочи уязвимите места в управлението. Последвалото беше истерия на властолюбци, на комплексари и на глупаци.

Старите дисиденти бяха хора с идеали, с много високи етични норми, не желаеха власт, нито номенклатурни позиции, нито материални придобивки. Имаха една мечта за България като неразделна част от Европа и от демократичния свят, силно работеща икономика и спокойно общество. Свобода на словото, на личността, на културната идентичност, на мисълта. Правото на етническа, религиозна и творческа свобода. Целият свят на старото дисидентство се въртеше около почтеността и свободата.

- Знаете ли на какъв етап от новата си книга, посветена на дисидентството в Русия от XIX до идването на „демокрацията" там, бе стигнал Желю Желев? Защо смяташе, че е важно да я напише?

- Той винаги през годините старателно е проучвал какво се случва в Русия. Беше убеден, че трябва да следим изкъсо деспотичните и агресивни политики на Русия, защото те винаги рефлектират много пагубно върху България и българите.

Преди 1989 г. поръчваше на всеки от нашите колеги, които имаха право да пътуват в Европа, да носят дисидентска литература. Грижливо им даваше адресите на познатите букинисти. Всички ние, като добри последователи, трябваше да си предаваме тези книги от ръка на ръка: Солженицин, Авторханов, Восленски, Зиновиев, Буковски...

Той, както и ние, кръгът около него, още в средата на 80-те години изучавахме подробно съдбата на Украйна. Получихме на ръка от чужбина „Мемоари" на генерал Петро Григоренко, откъдето в детайли, с цифри и данни, с конкретни дати, с драматичен документален разказ научихме всичко за голодомора през 30-те, организиран садистично и безмилостно от съветската власт с цел геноцид над украинците.

Четяхме и всякакви издадени извън Съветския съюз изследвания за историята на Украйна, написани от украинци, живеещи в Канада, САЩ или Европа.

Той не беше оракул, не е предвиждал войната, която започна Путин там, но когато загуби и последните си илюзии, че е възможно демократизиране на тази огромна страна, провидя, че след разпадането на СССР ще дойде момент, когато поредният руски тиранин ще се опита да си възвърне част от загубените републики и да заграби каквото още може.