• Племенникът на световноизвестния артист се е посветил да сбъдне последното му голямо желание - "Мастабата" в Абу Даби. Проектът е по-обемен от две Хеопсови пирамиди
• Липсва ми да го гледам как се наслаждаваше да гледа готовото си творение. После казваше: "Следващото!", споделя Явашев
• Христо имаше един от най-лесните характери. Когато човек знае какво иска, всичко е ясно
• С Жан-Клод бяха много добри в това да играят доброто и лошото ченге. Но винаги се вслушваха в екипа си

Изкуството на световноизвестната артдвойка Христо Явашев-Кристо и неговата спътница Жан-Клод оживява отново през 2025-а, когато се навършват 90 години от рождението на двамата. Изминали са също така 20 години от тяхната знакова инсталация "Вратите" в Ню Йорк, 30 години от колосалното опаковане на Райхстага в Берлин и 40 от превръщането на най-стария мост в Париж - "Пон Ньоф", в монументално произведение на изкуството.

Кристо си отиде преди четири години, а неговата любима Жан-Клод - през 2009 г., но тяхното творчество продължава да вдъхновява.

Владимир Явашев, племенник на големия артист с български корени, споделя отговорността за наследството на двойката заедно с Джонатан Хенери, племенник на Жан-Клод, и други членове на фондацията "Кристо и Жан-Клод".

И докато организирането на годишнините от техните емблематични проекти се планира прецизно от добре стикования екип, Явашев не забравя основния си фокус, а именно осъществяването на последното желание на Кристо - издигането на "Мастабата" (The Mastaba) в пустинята на Абу Даби. Владимир вече сбъдна другата му основна заръка - да опакова Триумфалната арка в Париж (през 2021 г.), и със сигурност ще реализира проекта, обсебил чичо му като "мираж", без значение колко време ще му отнеме. Защото по всичко личи, че за мъжете с фамилията Явашев няма невъзможни неща.

- Г-н Явашев, тази година е много знакова за наследството на творческата двойка Кристо и Жан-Клод. Сигурно сте много зает?

- Има доста поводи, но и голям екип, който работи за отбелязването на всяка една от тези годишнини. Всичко е въпрос на координиране.

- Парижкият "Пон Ньоф" ще бъде трансформиран в гигантска пещера чрез артинсталация на френския артист JR в чест на опаковането му от Кристо и Жан-Клод през 1985 г. Как успяхте само за 6 месеца да убедите кметицата Ан Идалго да ви даде зелена светлина за това, като се има предвид, че чичо ви и леля ви се борят 10 години за разрешение?

- Времената са се променили. Ние много добре работихме с Ан Идалго, когато направихме проекта за Триумфалната арка. Тогава всичко мина отлично. Сега по инсталацията за "Пон Ньоф" работи JR - един млад, съвременен, парижки художник, който тя също много обича. Затова не беше толкова трудно бързо да се разберем.

- Какво ви отведе до сътрудничество точно с художника JR, чийто проект предвижда да преобрази моста като каменна формация?

- Ние се познаваме от много години. Той ми е приятел. Един от художниците, които аз лично познавам, който е силно повлиян от Христо. Обадих му се и му казах, че е много по-добре някой да направи своя интерпретация за "Пон Ньоф", вдъхновена от работата на Христо и Жан-Клод.

Щеше да бъде банално, ако просто отново го опаковаме. Неговият план е за една цялостна скулптура, която ще се сложи там, но трябва да се види, не може да се обясни.

- Търси ли се вашето одобрение за всичко?

- Не се меся по никакъв начин освен с помагане с логистика. Един художник винаги трябва да има абсолютна свобода върху това, което твори. Кой съм аз да се налагам?! Това е частен проект, инспириран от наследството на Христо и Жан-Клод. Голяма част от екипа ни участва.

- От 12 февруари до 23 март виртуален портал в Ню Йорк ще даде възможност да се преживее отново инсталацията "Вратите" (The Gates) от 2005 г. Какви други изненади ще има?

- Искахме да направим три съвсем различни събития за трите годишнини. В "Сентрал Парк" през специална апликация за телефон ще може да се изживее добавена реалност - ще се виждат портите и ще има взаимодействие с вятъра, облаците, сенките и така нататък.

За "Вратите" правим и изложба в The Shed - едно иновативно културно пространство, където ще се покаже историята и сложността на проекта в архиви, снимки и видеа. Експозицията се казва "Кристо и Жан-Клод: Портите и нереализираните проекти за Ню Йорк", като съдържа идеите им за МоМА, за 53-а улица, за опакования музей "Уитни", за Бюста на Силвет - скулптура на Пикасо...

- За вас кое е най-интересното, което за съжаление, е останало неосъществено от тях в Ню Йорк?

- Не мога да кажа. Може би защото съм пристрастен заради мастабата с варелите, бих посочил проекта за МоМА, тъй като е бил за блокиране на улицата пред музея с варели. Може би това щеше да е по-интересно. Но за мен през процеса на създаване - една инсталация става интересна.

- Смятате ли за недостижима и днес свръхамбицията в произведенията на Кристо и Жан-Клод?

- Има всякакви артисти, които правят много големи неща. Джеймс Тюрел например има големи проекти. Христо винаги казваше: "Те са големи само защото са абсолютно useless - безполезни." Хората са строили много по-големи неща, които имат практическа полза. А когато е само произведение на изкуството, което няма никаква функция, освен да бъде произведение на изкуството, тогава изглежда толкова голямо. Мисля, че човешкото въображение и фантазия нямат лимит. Така че се надявам и съм сигурен, че ще се случват много големи неща от други артисти.

- Какъв е планът за отбелязването на 30-ата годишнина от опаковането на Райхстага в Берлин?

- Още работим по въпроса. Току-що получихме разрешение да направим някаква интервенция на сградата. Може да е 3D мапинг или изложба. Още не е съвсем сигурно. В момента те правят и реконструкция на Райхстага, като сградата е блокирана в някаква степен.

- През 2025-а се навършват и 90 години от рождението на Кристо и Жан-Клод, които споделят една и съща дата (13 юни). Какво празненство заслужава това?

- Те никога не са си празнували рождения ден. Най-вероятно тази годишнина ще съвпадне със събитието около Райхстага, такива са датите. Няма да правим голямо празненство, ще чакаме стогодишнината.

- Вие сте се посветили основно на работата по "Мастабата" в пустинята на Абу Даби - проектът, обсебил чичо ви четиридесет години. Какви са най-големите предизвикателства?

- Разрешения и финансиране. Инженерно той е готов. Но това е много скъп проект и това е главната трудност. Най-скъпото нещо винаги е трудът на хората. Също така има страшно много метал в него. Представете си - по-обемен е от две Хеопсови пирамиди. Това е много сериозен размер.

- Кога смятате, че ще успеете да го завършите?

- Само строежът ще отнеме около четири години от момента, в който направим първа копка. Най-най-най-оптимистичният вариант е да стане след 6-7 години. Но не може да се каже наистина.

- Какво спря Кристо да осъществи този проект и защо беше обсебен от него?

- Много са факторите. Какво го е спряло Христо 26 години да направи "Вратите", или 10 години "Пон Ньоф"... Не мога да кажа конкретно. Иначе всичко с неговата мастаба (древноегипетска гробница, имаща формата на пресечена пирамида - бел.ред.) започва много по-рано. Защото Христо още в ранните 60-те години и края на 50-те дори започва да работи с варели. Много ги обича, харесва формата им. Преди тях работи с много кутии за боя и други цилиндрични обекти, като после стига до варелите. Rue Visconti се случва 62-а година (Кристо и Жан-Клод затварят улица "Висконти" с 89 петролни барела). След това в края на 60-те и началото на 70-те има идея за мастаба на много различни места, но в много по-малък размер.

И ние всъщност направихме тази в Лондон в езерото Серпентайн (от 7506 варела). Връзката с варелите е от началото на кариерата му.

- Кои са най-безценните уроци, които усвоихте от Кристо, докато бяхте негова дясна ръка дълги години?

- Най-безценният урок е, че няма невъзможни неща.

- Вие сигурно сте единственият човек, в чийто глас той се вслушваше с неотстъпчивия си и взискателен характер. Каква беше вашата тайна?

- Не, не. Той винаги е правил колаборация с много от хората, с които е работил. В екипа сме много близки - като приятели и професионално. И той, и Жан-Клод винаги се вслушваха в експертите, които ги съветват. Единственото, в което Христо винаги е бил много сигурен и абсолютно е знаел по-добре от всички останали, е как трябва това, което иска, да изглежда визуално. Все пак той е визуален артист.

А след това има толкова други моменти - инженерно, логистично и т.н. Трябва да има експерти, които да свършат тази работа и той беше заобиколен с отлични професионалисти. Но да - никога не правеше отстъпки с визията си. 

Иначе аз дори мисля, че той имаше един от най-лесните характери, които познавам. Когато един човек знае какво иска, кое му е трудното, всичко е ясно.

- Кое негово монументално произведение му бе най-скъпо на сърце?

- Няма такова. Той винаги казваше: "Следващото". Жан-Клод пък казваше, че все едно е да питаш някого кое му е най-любимото дете.

- Те как се допълваха?

- Те бяха много добри в това да играят доброто и лошото ченге. Сменяха ролите според ситуацията.

- А на вас кой техен проект ви е най-скъп?

- За мен целият процес по създаването на "Плаващите кейове" беше невероятен. Там имаше толкова много неща, които се събраха заедно. Визуално обаче много харесвам опакованите дървета в Базел - сравнително малък проект, но страшно красив. Като малко бижу.

- Имало ли е моменти от работата по някоя инсталация, когато всичко толкова се е обърквало, че сте се притеснявали от провал?

- Имало е някои моменти, в които изведнъж нещо се случва и мислиш, че ще те забави. Но никога, че всичко ще се провали тотално. Това не се е случвало.

Аз дори не съм бил роден, когато Христо и Жан-Клод правят "Завесата в долината" в Колорадо. Първата година се оказва, че инженерите са объркали нещо с плата и това тогава проваля проекта, но след една година те се връщат и го завършват. Въпрос на желание и на страст.

- Липсваше ли ви чичо ви на терен при опаковането на Триумфалната арка?

- Абсолютно. Най-много ми липсваше да го гледам как той се наслаждава да гледа, когато е готово. Първо, би казал: "Look, look (Виж, виж)". После би казал: "We did(ed) it" (Направихме го), което му беше любима абсолютно некоректна английска фраза.

- Да бъде завършено - това ли бе любимият му етап от създаването?

- Със сигурност. След всичките години работа да можеш да видиш нещо готово за определен брой дни... Той много пъти е искал да няма нонстоп интервюта, да няма нонстоп срещи, за да може просто да си гледа творбата.

- За вас кой е най-вълнуващият етап от продуцирането? Също ли финалът?

- Естествено. Защото има едно друго пускане на всичко - хем носталгия, хем радост, хем тъга. Последните дни и часове от един проект - в тях има нещо специално.

- А какво е чувството, когато после трябва да го развалите?

- Когато сте били в нещо 24 часа в продължение на месеци, да не кажа години, заедно с цял екип от стотици души, това се вижда и преживява от съвсем друга гледна точка. Не мога да кажа, че е тъжно и не мога да кажа, че е весело. Това е част от работата. И част от красотата е в това, че тези творби не са перманентни.

- Ще вълнува ли още много време занапред основното послание в работата на Кристо и Жан-Клод за свободата и независимостта?

- Надявам се, но това зависи от хората.

- Вие какво искате да каже на света "Мастабата" в Абу Даби?

- Каквото светът иска да разбере. Всеки художествен проект е отворен за някаква интерпретация и всяка интерпретация е абсолютно легитимна. Прочитът зависи от зрителя.

За Христо, идвайки от комунистическите времена в България, свободата винаги е била много важна. Той никога не е обичал изкуството да се използва като пропаганда - било то религиозна, политическа, екологична. Винаги е искал да бъде свободен.

Естествено, политиката в опакования Райхстаг например не е измислена от Христо, тя просто е в Райхстага и интерпретацията на хората. Особено когато това се случва пет години след падането на Стената и със сигурност щеше да има различно значение, ако се беше случило 79-а година, да речем.

Както и с "Вратите" в Ню Йорк. Това бе първата творба в публичното пространство от този мащаб след 11 септември 2001 г. И естествено, хората имат определено приемане четири години след станалото, което несъмнено щеше да е различно, ако се беше случило преди това или пък 20 години след това.

- По какво смятате, че приличате на вашия чичо? Може би, че и вие не приемате нищо за невъзможно?

- Надявам се - това са големи обувки за запълване. Но никога не бих се сравнявал с него. Аз не съм художник, аз просто изпълнявам идеите на художника.