Тези дни в една от големите търговски вериги имаше промоция на пилешки бутчета. Промоцията беше с трийсет процента, както се казва - достатъчно адреналинна.
Пред витрината за пилешки храни олелията беше невероятна. Хора на различни възрасти и вероятно с различни статуси атакуваха щанда с такова настървение, че сякаш беше за последно. Всички бяха с празни погледи и единствено - само с лакти.
Никой не изчакваше
другия,
никой не употребяваше думи като "извинете", "ако обичате" или нещо подобно. Случи се дори и това, че една жена от третата възраст си изкълчи крака вероятно поради токчетата на обувките си. Започна да охка от болка, но никой не обърна никакво внимание. И някак съвсем безславно се оттегли от сражението.
Друг пък направи скандал на този пред него, че много избира и бави останалите. На този, който много избира, явно му идваше да му влезе с ъперкът, но нямаше как, защото беше притиснат от две страни.
Трети, на около средна възраст, обясняваше, че е инвалид и дали може да мине по-напред. Естествено , никой дори не го и чу. И никой не разбра степента му на заболяване. И вероятно никога няма да я разбере. Четвърти, пети, шести, седми и така нататък - все подобни работи.
Признавам си, че ми
стана гадно, обидно и,
разбира се, тъжно Защото в такова нещо човек вижда пълна представителна извадка къде се намираме, какво правим изобщо. Някак всичките анализатори, агенции, публицисти избледняват пред това. Те нямат думата пред това.
Има категорично разделение между реалност и думи. Между тежките интелектуални анализи, пренаселени с препратки към световни умове, заливащи ни преди избори, и една витрина за пилешки продукти, в която бутчетата са на промоция с трийсет процента. Бездната между тях е видима и вероятно е точно трийсет процента. Вероятно точно тези проценти са разликата между българския народ и голяма част от българските политици. И тя никак не е малка. Дори е огромна. Драстична. Трап.
Стана ми болезнено обидно за мен, за всички хора пред тази витрина, за жената, която си изкълчи крака, и за останалите. Че сме зависими от едни пилешки бутчета на промоция. Че адреналинът, който вкарваме в това, може да бъде използван за толкова други неща. Че бедността и безсмислието, в което издишваме живота, са ни докарали дотук. Че вече не знам и не разбирам какво трябва да се случи тук, за
да надскочим тези
30 процента в себе си
Да бъдем с една идея по-горди пред витрината за пилешки бутчета.
И си дадох сметка за това - гордостта ни е сломена. Гордостта ни е напълно обезводнена, обезкървена, премляна. Все едно е вкарана в една модерна центрофуга и от нея не е останало нищо.
В исторически план могат да се търсят и намерят много отговори за това, могат да се направят различни препратки - обосновани, но аз говоря за днес, за сега. Защото имам усещането, че когато непрекъснато търсим всякакви обяснения в корени, в модели на поведение от преди сто или двеста години, просто се загубваме в безсмислени логореи. И отново забравяме за днес.
Да, живеем в 2013 година. И гордостта ни, самочувствието ни,
любовта към живота
винаги са ни необходими точно в този момент, в тази секунда. Не във век, не в някакъв дебел отрязък от време, а в секундата.
Предполагам, че пред витрината имаше хора, които можеха да минат и без тази промоция. Други - наистина зависими от нея по чисто финансови причини. Трети - любители на такъв вид пазаруване. Четвърти - обичат този вид месо. Или просто - букет от съдби.
Но всички бяха преклонили глава пред пилешките бутчета. И това също е повод за дисекция на времето. Също е повод за експертиза на "днес". Също е мисъл, че не живеем добре. Че сме се предали.
А иначе промоциите са хубаво нещо - има ги по цял свят. Обаче тук в тази секунда имам чувството, че носят друг привкус. На нещо с минал срок за годност.