Много от протестиращите не знаят кой е Шоу, но шоуто се получи

Позволявам си да перифразирам познатата реплика от “Последна радост” на Йовков. “Люцкан гори в червени пламъци. Поема”. Кореспондира с историческото време, с наивитета на обикновения човек и с жестоката действителност.

Що се отнася до ирландеца  Бърнард Шоу, копче не можеш да му кажеш. Човекът си има творчеството, обществените позиции и Нобеловата награда. Какво, защо и как пише един автор, си е негова  лична работа. Как ще го възприема читателят и зрителят си е работа на всеки от тях. Харесва ми - не ми харесва е първото мерило, когато иде реч за изкуство.

А когато пък става въпрос за пиеса, когато са включени режисьорско виждане, актьорски състав, сценография, музикално оформление и изобщо индивидуална интерпретация, представена на вниманието на любезния зрител, тогава е съвсем друга работа. Друго изкуство. Изкусно или изкуствено е решава зрителят.

Този казус с пиесата на Бърнард Шоу “Оръжията и човекът” се повтаря и потретя. Тези дни. Не през 1903 или 1921, или 1924 г. У нас. Не в Берлин и Виена. Оказва се, че цял век въпросното произведение предизвиква, да го кажем, дебати. И ако преди век и повече българските студенти, които са в основата на протестите, са били обвеяни от славата на техните бащи и деди в братоубийствената Сръбско-българска война и героизма им при Сливница, какво и защо се случи пред Народния театър вечерта преди премиерата на нарочената за антибългарска пиеса?

Всъщност

ескалацията започна преди 2 г. Завихри се грандиозен скандал, който раздели трупата и обществото. Новоназначеният директор подаде сигнал спрямо неизвестен извършител за престъпно посегателство върху една врата в Народния театър. Известният извършител, апропо немедлено декларирал деянието си публично, беше режисьорът Александър Морфов. Той бе против демонстрирането на политически пристрастия  от страна на тогавашната пиарка. Морфов беше уволнен, с две думи гледахме филма “Следствието приключено. Забравете.” Ама забравянето невинаги се случва, особено когато тлеят въглени готови всеки миг да пламнат.

Напълно наясно съм, че скандали и противоречия има във всяка театрална трупа, под всеки един покрив на Мелпомена. Чувствително племе са творците, не са войници, които изълняват безропотно заповеди. Но с директорска заповед се определя представлението на избрана от ръководството пиеса, съответно с упоменаване на режисьор, сценограф, актьорски състав и се насрочва датата на премиерата.

За да се стигне до такава заповед, се предполага, че всичко е било обсъдено детайлно и присъстват аргументи за влизане в репертоарния план на театъра. Васил Василев декларира, че програмата на театъра не се съобразява с църковния календар. Датата на премиерата е насрочена за годишнината от славната битка при Сливница.

Текст, осмиващ не, а подменящ истината за българския народ чрез вторачване в неспазване на хигиена (извинете, ама в Албион и досега кранове за топла и студена вода са отделни, без смесител, с усмивка към “Нежна е нощта” на Фицджералд  го казвам), към бойни подвизи, благодарение на употреба на алкохол  и необуздано поведение (“страшно пияни и подивели”), към безпросветност (единствена библиотека в цялата страна баш у главната героиня)... Това е по пиеса и тълкуването никога няма как да е еднозначно.

Няма как да не знаете израза

“Аз моето дете мога

да го смачкам от бой,

ама друг само

да посмее

да го пипне!” Така е и с народопсихологията. И не обяснявайте как Щастливеца бие много повече по нашенския манталитет, не вадете на авансцената Добри Войников, не цитирайте Димитър Подвързачов и Станислав Стратиев, да, гениални произведения, с проникновение относно българина като индивидуум. Като народ - не пипайте. Можем под мустаците увиснали да попържаме  себе си, ама сцената на Народния театър не е банята във Виена все пак, въпреки че точно това проявление е доказателство дето българинът се къпе.

Разбира се, че демонстрацията е от хора, които в по-голямата си част не са чели пиесата (и аз не съм), някои дори не знаят кой е Шоу, други дори не знаят защо са там, но шоуто се състоя. Бих го нарекла  активно мероприятие за принизяване на театралната институция, ако да не би имало една последователна политика към това омаскаряване. Скандалът скандал отваря, някак по терлици се изниза  "мечкарският", сменени бяха директори на театри, милионите се покриха, пък сега пак се изложихме пред чужденците.

Моите уважения към актьора Малкович, той не познава историята ни, той работи като режисьор  върху дадения текст, правото на трактовка си е негово. Дадена му е свободата на действие, както е редно.

Ние сме особено чувствителни на тема цензура. Цензурата на разгневената тълпа налага сваляне на пиесата. Ами това не е цензура, това е своеобразен диктат, който не може да бъде наложен законово. Тези хора не били публика на театъра, тези хора не били чели книжки, тези хора...

Тези хора са оприличени именно

на героите на самия Шоу

Така се получава.

Герой на бойното поле и герой на сцената са две абсолютно противоположни неща. През 1952 г. Марлон Брандо влиза в ролята на Сергиус, но тук Малкович избира между актьорите, които са му на разположение. Това, в което съм сигурна, е извън всички театрални проявления - не само България, светът пристъпва по жаравата на  политическите събития и който раздухва искри, получава пожари. А огънят е стихия. Неуправляема и опустошителна. Кофа здрав разум трябва.