• Режисьорът има многобройни срещи със смъртта. Като дете скача с "парашут" от чаршаф от балкона, чудо го спасява
• Френско светило го връща към живота в Париж през 1992 г. след криза със седем язви

Николай Волев приживе има толкова близки срещи със смъртта, че човек би помислил, че са се "сприятелили". Може би защото режисьорът никога не се е страхувал от нея.

Представете си - още като дете той осъществява потенциално фатален полет, но чудо го спасява. Вдъхновен от киното и дръзките скачания с парашут в съветските военни филми, той решава да опита. Хрумва му да използва спалните чаршафи и въжето на простора за целта. Пробива дупки в четирите ъгли на най-големия чаршаф, нарязва подходящите дължини от въжето за простора и със собственоръчно направеното си творение скача от балкона.

"За моя голяма почуда не се приземих, а останах да вися във въздуха. Насъбраха се зяпачи, жените започнаха да пищят, дотърча и баба Мария - разказва режисьорът в своята автобиография "Девствената проститутка". - Свалиха ме на земята и чак тогава проумях какво се бе случило. По някаква случайност въжетата на "парашута" се бяха заплели в една от металните топки на балконските перила и поради това съм увиснал като обесен, вместо да се разпльоскам върху плочника на двора."

Съдба, късмет, висша сила, но тогава е рано за последния "полет" на Волев. Има много да създава и да живее волно, без да се страхува от нищо, камо ли от смъртта.

"Притеснява ме единствено мисълта, че няма да ме има - че повече няма да правя филми. Умрелите хора неслучайно се наричат починали, а почивката за мен винаги е била едно от най-жестоките изтезания - пише Волев. - По-страшно наказание от бездействието не би могъл да ми измисли никой. Тъкмо това ме гнети, а не мъките, свързани с умирането. Пък и след толкова близки срещи с отвъдното би трябвало да съм попретръпнал вече."

През 1968 година претърпява автомобилна катастрофа, но за щастие се отървава леко. Лятото на същата година е участник в много по-опасна ситуация, която с голям късмет не се превръща в самолетна катастрофа.

"Като водач на екскурзиите до Истанбул за туристите на Balkan Holidays пътувах често в пилотската кабина - срещу бутилка уиски, която подарявах на пилотите. А те никога не отказваха подобни дарове - описва случката режисьорът. - Една вечер, на връщане от Турция, се бях хванал на бас с капитана, че няма да успее да докосне полосата на летището в Бургас едновременно с двете колела поради доста свежото сереко, което духаше откъм Сарафово. Колесникът вече беше спуснат и оставаха трийсетина секунди до приземяването ни, когато някой от кулата налудничаво се развика по радиостанцията да наберем височина. Миг след това забелязах летящия срещу нас самолет, който се готвеше да кацне на същата писта. Екипажът се задейства трескаво. И до днес не ми е ясно как избегнахме разбиването в земята или още по-страшното - челния удар с летящия насреща ни самолет. Разминахме се на около десетина метра, което във въздухоплаването се счита за бая тънък "косъм"."

През 1992 г. е другото му животозастрашаващо премеждие в Париж. Тогава професорът светило, който го спасява в "Юржанс" - френския "Пирогов", му казва, че е бил отвъд прага на връщането.

"Но по някакъв магичен начин съм поел обратно. Имах седем язви и повърнах четири-пет литра кръв на „Шан-з-Елизе". Но ме спасиха", разказва преди години в интервю за "168 часа" Волев.

Една от най-големите му битки е с рака, която обаче той очаква, тъй като е запознат с наследствената причина за появяването му. Баща му умира от рак на белите дробове и затова е било твърде вероятно и той да се срещне с тази болест. Лекуващата лекарка на неговия родител го предупреждава редовно да се преглежда, тъй като ако се хване навреме, този рак е лечим. Иначе заболяването протича без признаци, докато не стане твърде късно. Затова поне веднъж в годината той си прави снимка и така един ден научава лошата новина.

"Първоначално се стреснах много. Казах си: "Бре, дали пък не е дошло време да се мре" - обяснява пред "168 часа" режисьорът. - Но някак си с помощта на жена ми, на близките ми, се окопитих бързо и си казах: "Хайде, битката започва." Аз обичам битки. Чувствам силата си, себе си, същността си в битка. Дори в битката със себе си, която е най-страшната. Когато не водя битки, ми иде да се гръмна."

Второто, което му щуква в главата, след като чува диагнозата, е да си купи по-мощен мотор от този, който има в момента. Знае, че му предстои тежка операция, и си казва: "Ако прескоча и този трап, тръгвам на пътешествия с мотор!"

Думата му на две не става. И така след операцията, за ужас на Доротея, той се сдобива с четиристотин кубика и четиресет конски сили, които не са много за съвременен мотоциклет, но не са никак малко за неговите 72-години тогава. А успоредно с новата си придобивка на всеки три месеца той се явява на изпит за Живота, както нарича обстойните лекарски прегледи, на които се подлага поне 4 пъти годишно.

Според режисьора хората се делят на бойци и бегълци в зависимост от това как посрещат опасностите по пътя си.

"Веднъж като малък се уплаших от едно зло куче и побягнах. То ме догони и ме ухапа. Но едва ли само по тази причина през целия си живот съм посрещал опасности, хвърлени камъни, зли думи, клевети и подлости с предните части на тялото си, вместо със задните. Убеден съм, че смелостта ми да постъпвам по този начин не е придобита. Напротив - вярвам, че съм бил създаден такъв свише. По тази причина намирам половинчато твърдението на Уди Алън: "Талантът е късмет. Важното в живота е смелостта." Аз мисля, че и двете са дар от природата. Човек или ги има, или не. Затова предпочитам гледната точка на Буковски: "Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът".

В крайна сметка приживе Волев винаги се е чувствал късметлия, който не може да се оплаче от липса на сполуки. Човек, който обичаше и беше обичан. И най-важното - живееше волно, изтъквайки, че никога не се е подчинил на никого, освен на собствената си съвест.