Помня преди двайсет години, когато станах майка за първи път, на мода беше състезанието кой е най-добра майка в интернет. Влизах по форумите и всички там се справяха изумително добре.

Всички без мен.

Аз бях напълняла с петдесет килограма, тъжна и напълно изолирана. Тъй като родих първа от приятелките ми, просто всички спряха да звънят, защото не знаеха какво да ме правят - ни за кафе ставах, ни за парти.

И навсякъде в интернет пишеше: "Всичко е въпрос на желание и организация!" А аз седях безумно нещастна, без кърма, без един панталон, който да ми става, без приятели и с малко бебе. И си казвах, че явно съм толкова голяма мърла, че ни мога да се организирам, ни да имам желание.

Това чувство мина, после се оказа, че и други се чувстват така, просто никой не говори за това. И се заклех през годините напред, че ще говоря истината за мен.

За това, че при всеки е различно. Че понякога тъгата минава за месец, понякога не минава и двайсет години. Понякога дори няма тъга, но при всяка жена е различно и ако наистина сме се загрижили в тази държава да има повече деца, повече семейства, най-честно е да кажем, че понякога не е лесно.

Познавам много жени, минали през следродилната депресия. Нито една от тях не е глезла. Всяка една от тях е майка, производител на БВП, партньор, готвачка, чистачка и каквото се налага.

Всички те знаят, че не е въпрос на желание и организация. Въпрос е на адекватна подкрепа - приятелска, партньорска, лекарска, обществена. Въпрос е на състрадание и разбиране, както и на физиологични процеси в организма, време и възстановяване.

Обществото ни се е придвижило много напред в осмислянето на следродилната депресия и това е добра новина, но имаме още много.

И всеки един от нас винаги трябва да има информация за това състояние, за да го разпознава, както и осмисляне и състрадание в сърцето си, дори когато пише из интернета, защото не знае коя самотна душа чете някъде и си вика, че нито е организирана, нито има желание.

*От фейсбук