Защо българинът не спазва правилата, мисля, е толкова огромен и всеобхватен въпрос, че донякъде ми заприлича на въпроса „Защо българинът е българин?". Естествено - могат да се изтъкнат много факти за българското "свободолюбие", което най-често се изразява в неспазване на правилата, наложени (или наложили се с вековете, някак от само себе си, поради нужда) в обществото. Но също може да се каже, че и не е съвсем вярно, че българинът въобще не спазва правилата и е до такава степен „антисистемно" настроен, че всяко негово действие е някакво нарушение.

Това, естествено, не е вярно. По-скоро може да се каже, че българинът не спазва правилата така стриктно, както, да речем, германеца или холандеца, но вероятно повече от неаполитанеца или да не говорим - от гражданина на Мозамбик.

И освен това трябва да попитаме: "Кой българин и кои правила?".

Защото има и официални правила, част от официалното право и от официалния морал, но да речем, има и правила в „сенчестия бизнес" - или иначе казано - мафиотски, негласно приети правила на полулегалните групи - които вероятно се спазват извънредно стриктно. От мафиотите или другите „сенчести елементи". Защото неспазването им води до кратка еднопосочна екскурзия до Орландовци или минимум - до постъпване в травматология.

Ще кажа така: забелязал съм една тенденция при българските чиновници, а и при мнозина нечиновнически българи. Тя е следната: когато става въпрос за случай, при който - спазвайки „правилата" - да не се предприеме нищо и да не се помогне на някого, да се възпрепятства някого, да се направи на някого "мръсно", като се спазят излишно скрупульозно някакви абсурдни бюрократични правила - българинът, имащ някаква властчица, ще ги спази така упорито и така злобно, че ще се чудиш и маеш - толкова ли е дисциплиниран наистина?

И обратното е вярно донякъде - когато трябва да се спазят правила, за да се помогне (но като се положи усилие!), за да се направи добро на някого - идва едно страховито: "О, това няма как да стане, о не, това няма да се получи, о не - това е невъзможно!" - тоест правилата като инструмент на злонамерения и нагъл мързел на българина.

Ако реша да подхвърля малко по-литературно и без научна проверка разни хипотези, бих могъл да кажа, че една от причините българинът да не спазва правилата е, че те винаги са му били натрапени, а не са се родили от изграденото от неговата воля и упорит труд свободно общество (което той осъзнава като Свое!) - правилата все са били или на болярина изедник, или турски, или съветски или американски. И българинът, общо взето, ги е спазвал зорлем и с чувство за унижение. И как иначе - те са му чужди и го „правят роб, слуга".

А друга хипотеза е, че докато в западните страни хората (ако приемем, че има нещо като генетична родова памет - и защо не, - ако следваме К.Г. Юнг!) все още помнят с клетките си, с вложеното дълбоко в колективното им съзнание... помнят всичките аутодафета, публични разчеквания между коне, публични одирания на живо, гилотини и т.н. (да си спомним смъртното наказание - при това за дете (!) при кражба на повече от шилинг - от "Принцът и просякът" на Марк Твен!), то българинът почти няма такива спомени за сурово наказани нарушения на правилата.

Колкото и "дива и азиатски жестока" да е била османската власт (тя всъщност е била хлабава, рехава, особено в късните години - безсилна и въобще не е осигурявала спазване на правилата), жестокостта и безчинствата са се вършели не заради властта, а именно поради липсата на власт. Подобен е случаят и с комунистическата диктатура, която много лаеше, но хапеше беззъбо и жалко.

Могат да се подхвърлят още много подобни хипотези, но все пак - да помним: българинът далече не е толкова особен и различен, непокорен и недисциплиниран, колкото (може би) ни се иска. Не сме уникални, колкото и да напираме за това. Просто сме обикновени хора. Като всички.

Свободата става свободия, разказват за чужбина, докато люпят семки на земята и пият биричка

Александър Ботйов, наследник на Христо Ботйов

Днес често говорим за европейски ценности. Българите сме много специфична подправка, която не понася лесно на чужденците. В същото време сме и традиционна балканска гозба, която е несъвместима с чужди подправки. С две думи, сме си неподправени. Нашият нрав е устойчив и не се дава лесно на западните ветрове. Много българи се опъват на родните правила, като току-що навити струни на гъдулка. Неподчинението звучи в ушите на закона като стара песен на нов глас. Старите нарушения, но от новото поколение.

Лица без правоспособност за управление на МПС или в неадекватно състояние яхват мощни возила. Последиците са видими - смърт на пътя. Войната по пътищата е война на светове. Светът на безнаказаните с чувство за надзаконие срещу света на невинните и изрядни шофьори. Държавата ни от много години опитва превенция срещу високите скорости. Различните управляващи са се постарали пътната ни инфраструктура да прилича на швейцарско сирене, но кратерите не спират бързаците.

Влизайки в чужда държава обаче, се случва друго. С преминаването си в Гърция например българските водачи сякаш претърпяват катарзис. Следят всяка табела за скорост, държат волана с две ръце, да не вземе да стане някое ПТП и отиде почивката, не за друго. Високите глоби не са по джоба на сънародниците ни, за разлика от тези у нас. Българинът си е българин у дома, навън е европеец. В чужбина спазват правилата, но като си дойдат, се хвалят колко са прилежни, люпейки семки на земята и пийвайки биричка в парка пред децата, докато каишката на кучето им удобно се е настанила в джоба.

Че какво лошо има триглави кучета да обикалят без контрол по площадките, нали децата трябва да се запознават с приказните светове. А и стопаните им са прави, че те не хапят - те изяждат. Така както много българи сдъвкват и изплюват заветите на Христо Ботйов, който е написал - „Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата". Само че много от българите са приели свободата за свободия и не могат да се нарекат човеци в никой смисъл на думата.