Защо негодуваме, че дъщерите ни попадат на мамини синчета

Ние този анекдот всички го знаем, българският мъж води пълноценен професионален и личен живот, но при мама си му е най-добре. Незлобливо си го разказваме, най-малкото аз ще назидавам с тази, превърналата се в крилата, фраза, при положение, че малкият ми син "отлетя" за Лондон на 26 години, а големият се застоя вкъщи до 29. Проблемът не е нито в децата ни, нито в майките. Просто поредната статистика на Евростат кочи, че през 2023 г. младите хора в Европейския съюз са напуснали дома на родителите си на средна възраст малко над 26 години. Да, работата на статистиците е да правят изследвания. Нашата работа е всеки да си гледа неговата, но всяка статистика поражда въпроси, които засягат обществото. По тази тема, естествено мненията се поляризират. Нормално е по нашите ширини отлитането на мъжкото пиле от гнездтото да е по-късно, отколкото при северните народи.

Топли хора сме тук, балканци, славяни, гореща кръв, здрави родствени връзки. При патриархалното общество, знаете от Елин Пелин и Йордан Йовков (учат се май още в училище и "Гераците", и "Ако можеха да говорят" поне), дето мъжката рожба е работна ръка, която ще доведе женска работна ръка в къщата, а женската е работна ръка за чужда къща.

Реално погледнато в това няма нищо обидно - нали нашето води чуждото при нас, а тяхното си взема нашето и всичко си е в равновесие. Много ниви или не толкова, много животни или не толкова, ама и парчето земя, и Белчо и Сивушка, работа си искат. Отделно къща да се шета, хляб да се меси, деца се въдят и отглеждат. Най-харно е всички накуп, дето 5 гърла, там и десет. И така се получават тъй наречените от статистиците пренаселени домакинства. У нас, в Хърватия и Словакия, но и в Испания и Италия. Южна кръв, казах ви. Плодородна земя. Емоционално обвързано народонаселение. И - икономическа зависимост.

Сега не е въпросът в това, че пари трябват за нова къща, за отделяне на две ниви от общите, за една крава и три овце, сега въпросът пак опира до това да си плащаш наема и сметките сам, да се грижиш за собствено домакинство и да поемеш сам отговорностите, които изисква от теб животът. А той изисква и още как! И изисква все повече. Има безработица, има рецесия, има дърпане на двата края, белким ги свържеш някъде, а те обикновено по-лесно се късат, такъв ни е светът. Ножицата между материално обезпечените (и преобезпечени) и обезпаричените, обезверените и обезмислещите е широко отворена.

Патриархалното ни наследство няма как да си тръгне за няма и век от начина ни мислене. Детето трябва да се изучи, детето трябва да сполучи, на детето трябва да му е по-лесно в тоя живот, защото той е тежък и суров. И ти да видиш, продължава да бие с лапи челични. Принципът където ние с тате две души, две гуши, там и детето. Ще вържем двата края. Реално погледнато е така. Ама детето мъж. На 22, на 26, на 30... Има си отделна стая, има тенджера на котлона, мама пере, тате купува по бира, да живей! Ама детето иска да си покани гости, детето има гадже, детето не ще бира, иска да слуша музика на макс, да играе цяла нощ на компютърни игри или каквото и да било там, а в съседната стая мама и тате нямат мира.

Само че и на двете страни тъй им е по-удобно - мама и тате са сигурни, детето е под контрол, не го мислят къде, с кого и какво прави, детето стиска зъби и знае, че каквото и да става, леглото му е застлано и чинията на масата са му в кърпа вързани. Общото страдание и мъчителните компромиси сплотяват, нали. Когато големият син си излезе от вкъщи, точно преди да ни затворят даже градинките и да ни омаскарят (от маски, от маски е думата), не се чувствах отдъхнала си от съвместното съжителство - банята, пералнята, печката, щото един се къпе, другият нервничи, единият иска днес да се пере спално бельо, другият е приготвил работни дрехи, единият си пържи яйца на котлона, другият потропва с крак, че на мусаката във фурната й е време за заливка, за хладилника да не говорим - кой какво сложил и какво не е там, карай, свиква се, няма да си надписваме пакетчетата, я, въпреки че единият спазва един хранителен режим, другият съвсем друг.

Всичко това започна да ми липсва още на втората седмица. Българска майка юнашка съм, кво ли прави мойто чедо мило, пък и другото в пуста чужбина, няма ли да се върне майка да прегърне... Ами няма. Ние забравяме, че децата ни не са наши деца (според Халил Джубран) и трудно го разбираме и приемаме. Както птиците изхвърлят малките от гнездото, след като им дадат уроци по летене, редно е и ние така. Това е правилното в природата. А ние сме част от нея. Ама сме мислещи, нали. И като почва едно мислене, все от нашата си гледна точка. На мястото на децата и от гледна точка на тяхната си перспектива за живот, не се сещаме да се поставим овреме. Те са си пиленцата ни, вечно под майчиното крило, запазени от злия живот... И те не знаят как да разперят крила. И крилата им закърняват. После негодуваме, че дъщерите ни не могат да попаднат на мъж като мъж, а все на някакви мамини синчета, забравяйки, че нашето синченце не може да намери свястно момиче, дето да го къта под полата си. Ама нали най-много си обича мама. Топли ли ви? И докога ще е тази мека топлина! Докато един попрегърбен, нерешителен , вечно сърдит на живота 40-годишен неудачник не тропне една вечер по масата така, че да разсипе чинията с претопляната три пъти яхния и хвърли в лицето ви "Аз цял живот с вас ли ще се заирам в тая панелка?"Ако и в този момент не му кажете да се изнесе, стягайте си багажа вие.