Още централизация, още декарбонизация и "дайте да усвоим едни пари"

Тези дни поразгледах по диагонал доклада на Марио Драги за спасяване на потъващата Европа и се изпълних с розов песимизъм, все едно гледам прекрасна инфлуенсърка по бикини, която прелиства “Капиталът”, полуизлегната на някой плаж с палми.

Ама чакай сега, защо инфлуенсърка, защо по бикини - ще попита някой. Отговорът е – а защо Драги?

Не беше ли той наложен отвън премиер на Италия, когато тази прекрасна държава затъна в дългова криза и стана едно от “прасетата” с постепенно изчезваща промишленост?

И не беше ли пак той шеф на Европейската централна банка, когато, за да извади континента от депресията след рецесията, наложи така наречения остеритет - противно на всички заслужаващи внимание икономически учения?

Тогава САЩ правеха “количествено облекчаване”, т. е. пуснаха паричната печатница на максимални обороти, докато Европа затегна коланите до последната дупка и дори проби нова. Сега докладът на Драги се жалва защо европейските стартъпи търсели американски капитал. Ясно защо, защото ти натам ги насочи още преди около 10 години.

Не знам дали си спомняте, но

тогава България прие закон, който забрани бюджетния дефицит

като такъв. Даже за малко да го вкарат в конституцията, не им стигнаха 3-4 гласа.

Къде са сега онези гении, които пееха за нулев дефицит по радиото, телевизията, вестниците и домофоните? Пак са тук, но им смениха плочата и вече са загрижени как да спасим Европа, която потъва като “Титаник”.

Днес се чудим защо Европа няма мощни интернет компании и бизнеси от рода на “Гугъл”, “Амазон” и “Фейсбук”, защо и не произвежда компютърни чипове, да не говорим за пустия изкуствен интелект, който твърдо отказва да възникне в нашия континент.

Много ясно, че като нямаш самостоятелност на естествения интелект, няма как да се сдобиеш с изкуствен.

Спомняте ли си мобифоните преди въвеждането на еврото? Повечето бяха европейски марки – “Нокия”, “Сименс”, “Ериксон”, “Алкател” и прочее. А сега? “Самсунг”, “Епъл”, “Хюндай” и така нататък, нищо европейско. Тя се отучи да ги прави както жителите на Великденските острови не помнят кой и защо е направил тези огромни статуи.

И това бе пряк резултат от тогавашната европейска реформа – общата валута и Лисабонския договор. Последният удар бе отказът от руските суровини – Европа ги подари на Китай. Гениален ход, след който орязването на социалните помощи става неизбежно. И това го има в плана като намек, но иначе бъдещето е розово.

Все по-ясно се очертава, че

пречката пред развитието на Европа е самият Европейски съюз

От съюз за свободна търговия и приятелски отношения той постепенно се превърна в нещо като олигархичен бардак с комични претенции за империя, която хем няма собствена воля за нищо, хем иска да командва малки и големи държави за всичко. Дори за това, което правят под юргана.

Точно това препоръчва Драги – още по-дълбока “федерализация” на съюза, т. е. превръщането му в единна държава, в която днешните нации ще са окръзи и околии. Още по-голяма централизация под диктата на бюрократичната посредственост, която разпределя пари без някаква национална цел или амбиция.

Една от основните точки в плана е “декарбонизация и конкурентосособност” - двете думи очевидно си противоречат, но това не пречи да са една до друга. “Декарбонизацията - пише Драги - ще бъде една възможност за Европа. Но ако не успеем да координираме своите политики, има риск декарбонизацията да попречи на конкурентността и растежа…”.

Тоест ако маршируваме в крак, двете няма да си противоречат. Но ако не слушаме, ще си пречат. Това ми напомня какво медицинските сестри говорят на децата, като им бият инжекции: “Ако се дърпаш, повече боли!”

Два реда по-надолу Драги се оплаква, че за европейските компании електричеството е 2-3 пъти по-скъпо в сравнение със САЩ, а газът 4-5 пъти. За каква конкурентност може изобщо да става дума? Добре – но защо се получи така? Заради общата политика, общите ценности, общите програми. Брюксел направи всичко възможно, за да няма промишленост в Европа.

“Дайте да усвоим едни пари” – това е движещата сила на днешна Европа. Ето например България не усвоява парите за саниране – единствената полезна за нас тук декарбонизация.

Затова пък елитът усвои доста пари за резиденции, които успя да санира с една педя изолация, отгоре на покрива са качени фотоволтаици, а отдолу - термопомпи. На кого му пука за панелките?

За да спасим Европа, трябва 

да оставим настрана усвояването на пари

и да започнем с проблема за властта.

Целта на Брюксел е да реквизира властта на националната държава. Но пък наднационална демокрация още не е измислена, така че ЕС се опитва да сложи край на този щастлив период в историята на част от човечеството. Половината от европейската демокрация вече е “опраскана”, остава още толкова.

Според доста световни мислители възходът на Европа се дължи именно на множеството конкуриращи се помежду си държави, държавици и херцогства. Например Джаред Даймънд в “Пушки, стомана и вируси” обяснява, че тази разпокъсаност е продукт на планинския терен, който пречи на централизацията и насърчава инвенцията. Горе-долу същите обяснения срещаме и в Тома Пикети (“Капитализъм и идеология”), Франсис Фукуяма (“Възникване на политическия ред”) и така нататък.

Може би най-добре го обяснява историкът Родни Старк в книгата си “Защо Западът победи”.

Той дава пример с Китай, където производството на стомана възниква още преди Европа. Хиляди частници започват да я леят и да се замогват, превръщайки се в нещо като буржоазия. Но на императора му омръзват вредните въглеродни емисии, той забранява частните леярни и край на китайската металургия. Подобна е съдбата на китайското корабоплаване, китайското печатарство, огнестрелните оръжия, часовникарството и така нататък, и така нататък. По онова време това не би могло да стане в Европа, но днес, когато вече сме единни, всичко е възможно.

Според Старк древните гърци със своите малки държавици са постигнали огромен технологичен напредък, докато Римската империя е в дълъг период на застой. Но пък така наречените тъмни векове след разпада на Рим са богати на иновации - тежкото германско рало, ризниците, седлата със стремена, вятърните и водните мелници, сеитбооборота и още стотици. Според Старк империите по принцип изостават и загниват.

Ще кажете – а как тогава да обясним успеха на Китай? Огромна държава с милиард и половина население, строго централизирана и дисциплинирана под еднолично ръководство. Защо вече настигна и задмина Европа, а скоро и САЩ?

Това е друга тема, тук няма място. Ще напомня само, че Китай се ръководи от здравата ръка на Комунистическата партия. Понякога се питам – а дали и Брюксел не се стреми натам?