Средновековен хронист описва подвизите на освободените роби, които накрая са хвърлени в пропастта от високата кула на замъка

Крепостите имат орисията да се превръщат в легенди. Едни са възпявани заради безумството на храбрите, други са опявани заради предателството на подлите. Всяка крепост е била нечие последно убежище, отбранявано със силата на саможертвата или пък се е оказала безнадеждна участ, от която други са опитали да се спасят с унизително бягство. Поголовен мор или изоставено скрито съкровище - ето как след много години на всяка крепост, дори на тази, която чезне в забравата и пепелта на последните си руини, в крайна сметка бива отредено сияйно парче митологизирано величие. Но в историята на "Свети Иларион" е събрано от всичко - и героизъм, и коварство, и слава, и падение.

Най-неочаквано откриваме силна българска следа в историята на този средновековен замък в Северен Кипър. "Следа" дори е твърде меко казано, защото българите тук имат главната роля, те са развръзката в цялата драма, разиграла се между 1373-а и 1374 г., с която това място е известно.

Кипър, който през XIV век все още е владян от династията на Лузиняните - френски род, чиито рицари кръстоносци преди това са прокудени от Йерусалим, започва война с Генуа. Това е следствие от дългогодишни противоборства между Генуа и Венеция за търговско надмощие, в които Кипър взема няколко пъти тайно или явно страната на венецианците. Към острова била изпратена голяма генуезка флотилия. След акостирането генуезците се заели да плячкосват бреговете и да събират наемническа армия. Обявили, че всички роби, крепостни селяни и всякакви онеправдани и укриващи се от властите ще бъдат освободени и третирани като равни, ако се присъединят към генуезката армия.

Така се събрала една дружина от 2000 роби - българи, гърци, татари... Това пише средновековният кипърски хронист Леонтий Махера. Нататък в повествованието винаги, когато говори за тази дружина, хронистът ги нарича само "българите". Вероятно защото по брой те са надминавали всички останали. Сред тях може да е имало и кумани, и други, но това били хора, пленени и продадени в робство след зачестилите турски нашествия в България и Византия след 1350 г. Така поне разсъждава проф. Петър Тивчев, който преди повече от половин век изследвал хрониката на Леонтий Махера.

Във войната на Генуа с Кипърското кралство българите

веднага се отличили и първо превзели Пафос, а след това изградили крепостни стени,

около които прокопали ров и го напълнили с вода от морето. Укрепленията били толкова добре направени, че атаките на кипърската армия били безрезултатни.

Жан дьо Лузинян, титулуван още принц на Антиохия, конетабъл на Кипър и главнокомандващ армията, предприел атака на Пафос, но след 4 часа битка неговите войски "не можели да направят нищо, защото генуезците имали голяма помощ от българите".

Жан дьо Лузинян кипнал от яд и намирайки се в безизходица, обявил също амнистия и свобода за всички роби и престъпници, ако се бият на страната на кралството.

Оказало се правилен ход и в следващите събития вече се говори за "българския отряд" на служба при самия конетабъл. В началото на декември 1373 г. Жан дьо Лузинян се отправил от Кирения към Левкозия начело с голяма войска от българи. Тогава „генуезците умрели от страх", както пише Леонтий Махера. Те натоварили съкровищата, които плячкосали от Левкозия, и тръгнали с тях към Фамагуста, където били корабите им. Научавайки това, конетабълът веднага тръгнал с най-добрите български стрелци с лъкове, за да им препречи пътя. Българите си свършили работата точно и генуезците били разбити, а съкровището – спасено и отнесено в Кирения. 

Тогава генуезката войска се насочила към Кирения, защото съкровището било там. Малолетният крал на Кипър - Пиер II, и майка му - кралица Елеонора Арагонска, били в плен на генуезците и трябвало да тръгнат с тях. Но по пътя благодарение на една хитрост Елеонора се измъкнала от охраната си и побягнала напред към Кирения. Отряд генуезци се втурнали да я преследват, но

били пресрещнати от българите и безпощадно екзекутирани със стрели

Тези, които се спасили, избягали.

В началото на 1374 г. двехилядната генуезка армия наближила Кирения, но пътят към града преминавал през един проход, охраняван от българите. Всички опити на генуезците били осуетени. Както пише хронистът, те "много напирали да преминат, но не могли". Затова и отстъпили към Левкозия. По пътя обаче разузнавачите им разбрали, че има пряка пътека към Кирения, различна от пътя през прохода. Така минали в гръб и разбили българския отряд и кипърските войски.

Над 100 българи загинали. Останалите отстъпили в крепостта "Свети Иларион" в планините над Кирения. Това била единствената загубена битка на българския отряд по време на цялата война. 

Превземането на Кирения значело за генуезците сигурна победа във войната с Кипър. Затова те подготвили обсадна техника и много стълби за щурмуването на крепостните стени. Но на 4 февруари българите нападнали отряда, който пренасял стълбите, избили и взели в плен доста войници. Генуезците били принудени да започнат всичко отначало. Върнали се в лагера си, но водата и провизиите им били на привършване и изпратили друг отряд да се погрижи за нови запаси.

Българите пак се появили,

изтрепали и този отряд и

отнесли обоза с провизиите

в крепостта "Св. Иларион", където се намирал и самият главнокомандващ на кипърската армия - антиохийският принц Жан дьо Лузинян, чичо на младия крал.

Междувременно в помощ на генуезците дошли нови сили. На 3 март бил предприет нов щурм на крепостта в Кирения. Подготвени били и четири стенобойни машини. Това били огромни съоръжения, всяко от които хронистът описва подробно с името му, на колко етажа е и с какво е оборудвано - камъни, арбалетчици, стрелци с лъкове, подвижни стълби, дървени колони... И след това Леонтий Махера казва: "Тогава конетабълът, който бил опитен във военното дело, изпратил 6-има души българи. Те взели със себе си огън и изгорили две стенобойни машини – "Фалкон" и "Клетката", а "Свинята" съборили на земята и отгоре с камъни я разрушили напълно. А колкото хора имало вътре, едни били изгорени, а други - убити". 

Това е едно от най-впечатляващите описания в средновековната военна история - само шестима души българи попиляват чудовищна бойна техника. Но за съжаление, е и един от последните случаи, в които геройството на българската дружина се споменава.

Накрая тези чутовни храбреци били застигнати от трагична гибел. Те умират не победени в бой, а повалени от коварство, попаднали в капана на мерзка дворцова интрига. Тя е дело на кралица Елеонора Арагонска - същата, която българите спасяват, докато бяга от плена на генуезците, майката на невръстния кипърски крал. Междувременно бил сключен временен договор за мир между Лузиняните и Генуа. Кралица Елеонора използвала това време, за да възвърне позициите си в двора. Но тя целяла и друго - да отстрани девера си - Жан дьо Лузинян. Но тъй като страховитите български наемници останали да му служат като елитна охрана, тя трябвало първо да елиминира тази заплаха. Изпратила писмо на девера си:

"Мой скъпи братко, пази се от българите, тъй като те замислят да те убият

и да завземат твоята крепост "Свети Иларион". Пази живота си! Аз, защото те обичам, затова ти съобщавам това".

И това бил краят на българите. Леонтий Махера пише: "Добрият господар повярвал на писмото на своята неприятелка, която го отровила без отрова, и той изпаднал в голям грях, понеже несправедливо убил толкова хора. Защото принцът, като прочел писмото, ги завел горе на крепостта, а сам седнал вън от кулата. И ги викал един по един и заповядал да ги хвърлят от прозореца долу. Така те се убили от голямата височина. Но последният по Божията воля се спасил, понеже, когато го хвърлили, не се убил, за да се докаже как другите несправедливо били убити. И той живял много време след това".

Ето как въпреки неоценимите услуги, които българите били направили във войната с генуезците, накрая били избити заради една дворцова интрига, към която нямали никакво отношение. 

Историята по-нататък няма значение, но накратко: останал без вярната си българска дружина, антиохфийският принц станал лесна жертва на коварната кралица майка. Смятайки, че осигурява на сина си Пиер II безоблачно бъдеще, тя в крайна сметка го задомила за дъщерята на миланския управник. Но много скоро, след като младият крал се оженил за Валентина Висконти, се установило, че свекърва и снаха не могат да се понасят.

Така кралицата майка си намерила най-накрая майстора. Натворила безброй най-долни безобразия, старата интригантка била изселена от Кипър и принудена да доживее живота си в изгнание в родната Испания.