На плажа, на който сме всяко лято от години, всички карат кайт. Всички. И големите и децата. Като децата са в пъти по-добри от родителите си. И като имам предвид "по-добри" това значи, че ако има някой да се спасява от водата, децата влизат да го спасяват. Толкова са добри. Помня първите ни лета там, децата ни бяха малки и Стефан ги хвърли във водата да се учат. Тичаше по брега, крещеше нещо, което не се чуваше от вятъра, плуваше към тях да им помага и пак се връщаше на брега да ги гледа. Дъските им се мятаха във водата, обръщаха се от вълните, хвърчилата им ги вдигаха във въздуха като някакви малки, парцалени кукли и аз това не можех да го гледам. Те плачеха от морето и аз плачех от пясъка заедно с тях. И Стефан каза, че ако ще развалям дисциплината, да се прибирам в кемпера и да не гледам, защото той тия деца кайт ще ги научи да карат, каквото ще да става.

И сега се радвам, че "не развалих дисциплината "...:- )

И ето, гледам ги сега, красиви като самия живот и смели, като най-вълнуващите му представители, как влизат заедно във водата, заедно- баща и дъщери и... изчезват.. няма ги с часове... стават някакви малки точки на хоризонта, толкова са далеч, че само цветовете на хвърчилата им проблясват над синьото на небето, вятърът е толкова силен, че почти не се задържам на брега, вълните са големи, като от някакво микроскопично лятно пришествие, а те са вътре ... заедно.

И аз ги гледам и толкова много ги харесвам... точно такива.

Има нещо особено във връзката на бащите с дъщерите. Някакво тяхно си заклинание . Някаква сила и нежност, която невидимо си разменят по въздуха.

Благодаря, живот.

Неописуем си.

*От фейсбук