• От кафене "България", където днес има галерия, излизат Стефан Стамболов и Христо Белчев точно преди убийството на финансовия министър
• В сладкарница "Цар Освободител"
  Иван Вазов и проф. Шишманов
  обсъждат дали Яворов е погубил Лора

Улиците на София пазят много истории, които като ехо отекват през десетилетията и някъде в потока на времето потъват безвъзвратно в глухите преки на променящата се непрекъснато столица. Изследователят Виктор Топалов усърдно спасява от забравата най-забележителните моменти от историята на стара София. И заедно с екипа на създадената от него платформа "Бохемска София", която е като една истинска машина на времето с проектите си, популяризират културното наследство на града. Разговаряме с него за най-вълнуващите места в столицата от времето, когато България изживява своя културен ренесанс.

- Кои са бохемските места в София след Освобождението, които съществуват и днес, оставащи като портал между миналото и настоящето?

- Не са останали много със сигурност. Едно от предимствата, че има общност около "Бохемска София", е, че мога да питам хората, тъй като сам не мога да открия всичко. В момента правим един списък с всички действащи места, които са работили като такива още преди 9 септември 1944 и продължават с дейността си до днес.

Има десетина такива бизнеса, най-вече заведения, в които човек може да влезе и да седне. Разбира се, интериорът е различен, но при някои се опитват да запазят автентичния дух. Повечето от тях са сменяли собствениците си през годините, особено през социализма, като не се е запазила традицията бизнесът да се предава от баща на син или дъщеря. Въпреки това някои от тях продължават да работят с оригиналното си име. Никое от тях не е било чак толкова емблематично в миналото, че да намираме много спомени и информация за него. Тъй като що се отнася до най-емблематичните места - от тях не е останало нищо.

Но ето например днес имаме съхранена сградата на първото европейско кафене в София - кафене "България", към стария хотел "България" на ъгъла на ул. "Аксаков" и ул. "Дякон Игнатий" - старата улица "Левски".

Там все още се намира една едноетажна сграда, в която отваря кафене "България" още в края на XIX век, вероятно около 1890 г. И за пръв път софиянци виждат европейско кафене със съответния интериор и меню, които подхождат на епохата, с вестници, носени редовно от чужбина.

Със сигурност то работи до малко преди 9 септември, тъй като сградата е пострадала при бомбардировките по време на Втората световна война. Вторият етаж, който, доколкото знам, се е ползвал за жилище на съдържателя на кафето, е разрушен. След това първият етаж започва да се използва за различни неща - репетиционни на няколко различни хорови състава и т.н. През последните няколко години беше в много лош вид, отвън се рушеше, а вътре се виждаше украса от рождени дни, които очевидно са се провеждали там. Чак преди около година сградата беше ремонтирана, интериорът обновен и в момента е галерия за съвременно изкуство и кафене.

Откъм автентичност интериорът напомня на кафене "България" основно заради това, че има дървени столове и кръгли маси, които вероятно по подобен начин са изглеждали и някога, макар че само може да предполагаме как е изглеждало кафене "България", няма запазени кадри или друго.

Мястото е било посещавано от политици и общественици. Оттам излизат Стефан Стамболов и Христо Белчев, преди финансовият министър Белчев да бъде убит на днешната "Дякон Игнатий". Те излизат от така нареченото Панахово кафене, което много хора бъркат със сладкарница "Панах" на булевард "Дондуков", но тя отваря няколко години по-късно. Първоначално Йохан Панах държи бъдещото кафене "България", а някъде около 1894 година напуска и то се поема от българина Стефан Петров, който именно го кръщава кафене "България". Екатерина Каравелова разказва за Панаховото кафене, тъй като Каравеловият дом се е намирал пак на улица "Дякон Игнатий" между Доходното здание на Гендович и ъгъла с "Гурко".

Иначе днес галерията, която носи съвсем различно име, се поддържа от екип от млади хора и се радвам, че може да влезем на територията на някогашното кафене "България". Няма паметна плоча, за жалост. Може би не би попречило да се сложи някой ден. Сградата има потенциал да стане наистина портал между миналото и настоящето. Това е единственото място, в което днес може да се пие кафе, както се е правило преди 130 години, макар и духът да не е толкова автентичен, колкото може да бъде.

- Кои са най-старите обекти от вашия списък, които работят и днес, без да са променяли дейността си?

- Най-старият ресторант, който по последни данни не работи, е "Трите смока" в Ючбунар. Би следвало да съществува от 1910 г., но за съжаление, знам със сигурност за един път, в който работеше като ресторант за бургери.

След това имаме ресторанта на Чехословашкия клуб на улица "Кракра" - от 1924 година се помещава самият клуб в сградата и нищо чудно тогава да е отворил врати и ресторантът. Не можах да намеря категорична информация, но това би направило Чехословашкия клуб с ресторанта му най-старото действащо заведение, което не е сменяло функцията си. И даже интериорът е доста автентичен.

След това имаме една кръчма "Бай Кузо" в Кюлуците (днес в североизточния край на центъра), много близо до Сточна гара. Това е било любимото заведение на писателя Стилиян Чилингиров, който е живял на ул. "Бяло море" и бул. "Дондуков", където днес се помещава Литературен кабинет "Стилиян Чилингиров". "Бай Кузо" се намира много близо, като съществува от 1925 г. После имаме "Под липите" от 1926 г. в "Долни Лозенец". Кокалянското ханче от 1932 г. И "Лимончето" в "Бояна" от 1934 г.

Това са шест най-стари обекта, които работят и до днес, ако приемем, че в "Трите смока" има някакъв живот. Повече запазени кръчми има от периода след 9 септември.

- Кои са най-емблематичните места, които са били любими на хората на изкуството и интелектуалците, но за съжаление, вече не съществуват?

- Моята любима тема и обект е сладкарница "Цар Освободител". Тя се е помещавала в разрушена сграда на кръстовището на ул. "Георги С. Раковски" и бул. "Цар Освободител" - на северния ъгъл между Руската църква и Военния клуб.

Все още установявам първия собственик, според стари карти е бил един учител, който вероятно построява къщата в първите години след Освобождението, а после богаташът Тодор Балабанов я купува от него някъде около 1890 г. Семейството на Балабанов е живяло на втория етаж. Очевидно помещенията на първия етаж са били търговски площи и са се давали под наем. Даже имаме информация, че още в края на XIX век на самия ъгъл, където по-късно се помещава сладкарница "Цар Освободител", е имало кръчма или склад за вино на Тодор Балабанов.

Това съвпада и с казаното от художника Никола Танев в неговите спомени, че когато е бил малък, много често е взимал баща си от тази кръчма и това кръстовище винаги е миришело на вино и ракия заради кръчмата и склада на Балабанов, който лично е точил виното.

Много хора се учудват от този факт, защото Тодор Балабанов е бил сред най-големите богаташи на стара София и как така сам ще точи вино, но така ни казва Никола Танев.

По-късно същото ъглово помещение очевидно се ползва за кратко и за изложбен салон, тъй като там е първата изложба от 1907 г. на Тръпко Василев, отворил първата софийска галерия през 1910 г. Година след изложбата, през 1908 г., отваря сладкарница "Цар Освободител", която в началото не е била толкова популярна, колкото между двете световни войни. И така това е същото помещение, което много хора наричат Писателското кафене. Но трябва да знаем, че посетители там са били не само писатели, а въобще хора на изкуството, интелектуалци, политици. Самото кафене е било много малко - само ъгловото помещение.

Съществуването на сладкарница "Цар Освободител" приключва малко след 9 септември, може би около 1946-1947 година. Понеже такива места, които са развивали частна дейност, вече не са били приоритетни. По-популярни стават такива, които са били по-близки до властта. Така през лятото на 1977-а, малко след като сградата е предложена за сдобиване със статут на недвижима културна ценност, е разрушена по средата на деня. Кадрите са запазени във филма "Чувство за град" на БНТ и по-късно използвани в друг филм от 2001 г. "Възстановка". В тях се вижда как минават тролеи, коли, пешеходци, докато багерите разрушават сградата. Което опровергава твърдението, че е съборена за една нощ през 1975 г. И до днес се спори за причината - дали е било, защото е пречела за разширяването на булеварда; дали, че се е пазел спомен за елита на царска България; или че е загрозявала гледката към Руската църква - не е ясно.

Една от моите каузи е да съберем съмишленици, с които да предложим поставянето на един възпоменателен знак, който да разказва историята на сладкарницата, за да знаят хората къде се е ковала българската култура в продължение на няколко десетки години. Вярвам, че ще успеем.

- Кои са били редовните посетители на сладкарница "Цар Освободител"?

- Там често е ходил Пейо Яворов, особено в последните месеци от своя живот след смъртта на Лора Каравелова. Пенчо Славейков също. Елин Пелин, Йордан Йовков, Александър Балабанов, Александър Божинов, Сирак Скитник, Елисавета Багряна, Дора Габе, Яна Язова, Асен Златаров и т.н. Знаем дори за една среща от 1915 г. на Иван Вазов с проф. Иван Шишманов. Именно там двамата обсъждат преименуването на храм-паметника "Св. Александър Невски" в "Св. св. Кирил и Методий", което Вазов подкрепя. То се и случва исторически. Другото, което обсъждат на тази среща, е дали Яворов има вина за смъртта на Лора. Шишманов пояснява, че въпреки мнението на Вазов той смята, че Яворов е голям поет и че е голяма загуба неговата смърт. Което навярно означава, че Вазов е смятал, че Яворов е отговорен за края на Каравелова.

След Първата световна война Писателското кафене измества в предпочитанията на артистите старото кафене "България", което вече се приема като по-политически настроено място, което събира повече дипломати.

Разбира се, имало е и други кафенета, които са били предпочитани от други обществени групи. Не е било място за всички и не е било лесно да влезеш, ако си абсолютно непознат млад поет. Затова пък обикновените минувачи са гледали през прозореца кой е вътре, за да видят най-големи знаменитости на своето време. Това е място, което дори да се възстанови като сграда, никога няма да бъде същото. Но доброто познаване на историята му би било по-ценно.

- Ако имахте машина на времето, към коя година бихте се върнали, с кого и къде бихте искали да се срещнете?

- В годината, през която София изглежда най-бляскаво - 1907-а. Повечето красиви сгради са тъкмо построени, има го културния живот, бунтовния дух на студентите, тогава кръгът "Мисъл" още издава своето списание, тогава е все още жив Иван Вазов, а Александър Божинов и Елин Пелин работят по "Българан". Това е един ключов период от историята. Но тогава Алеко Константинов вече не е жив и сладкарница "Цар Освободител" още не е отворила, така че мястото би било кафене "България" и бих се срещнал с всички посетители там, защото смятам, че онзи дух е безвъзвратно загубен днес. И като във филм на Уди Алън бих искал да разбера дали пък хората тогава няма да искат да се върнат към друг момент от времето. Може би ключът е в това да оцениш настоящето, в което живееш.

Къде Вазов диктува финала на "Под игото", ходел ли е наистина цар Борис III по пантофи в бар "Луна" и какви още вълнуващи истории пазят улиците на София - очаквайте следващата сряда.