През лятото и есента 1941 г. няколко терористични групи преминават незаконно българската граница. Те са подготвени и въоръжени в Съветския съюз, основно в бази на Народния комисариат за вътрешни работи в Подмосковието.

Пет от тях са спуснати у нас с парашути, три са прехвърлени с подводници, а една терористична група влиза в страната ни през зелена граница. Общо 61 терористи са нарушили тогава българската граница. И подчертавам: те не са били мигранти. Това са терористи ръководени от полковника от Червената армия Цвятко Радойнов – българин по произход и съветски гражданин. Към този момент той е взел участие в още една голяма терористична акция - т.нар. септемврийско въстание през 1923 г. и дори е кръстил дъщеря си Септемврина.

Петдесет и пет от терористите са българи. Руснаците са петима. Има и един чех. Всички са маниаци сталинисти. В Москва са им поставили задача да осъществят нападения над наши военни и граждански обекти, за да предизвикат хаос и да дестабилизират държавата ни. Сходна задача бе поставена през 2014 г. на проруски сепаратисти и на руски терористи прехвърлени незаконно в Луганска и Донецка област на Украйна. Те подготвиха условията за пълномащабната руска военна агресия срещу тази страна. Това е била задачата и на терористите прехвърлени у нас през 1941 г.

Терористичната атака тогава се осъществява от държава, с която Царство България е поддържало нормални дипломатически отношения, което ще рече приятелски отношения. Но "приятелите" ни изпращат терористи. Достойната ни полиция и жандармерия успяват да задържат повечето от нарушителите още на границата. Помагат им бдителни български граждани. Външно министерство отправя протестна дипломатическа нота на Москва. Но от Кремъл отричат прехвърлянето на терористи да е съветско дело. Признават това престъпление едва след края на Втората световна война, когато издигат паметници на терористите. Не само в СССР, но и у нас при управлението на БКП бе така. На терористи изигаха паметници. Почитаха ги.

По принцип, както съветските, така и руските управници в наши дни, винаги отричат престъпленията си. Съветските, например, десетилетия отричаха за масовите убийства на военнопленници (Катинското клане), а руските дълго отричаха за извършени престъпления в Чечня, Грузия и Украйна. Те лъжеха дори и за войната срещу Украйна, наричайки я "специална операция".

На прехвърлените в България през 1941 г. терористи по време на комунистическата власт бях издигнати паметници. Те бяха удостоени посмъртно с ордени, а редица селища, улици, площади, учебни заведения, предприятия носеха техните имена. Но по-важното е, че всички терористи са били задържани сравнително бързо и са били изправени пред върховенството на закона, т.е. пред законен съд, който на 26 юни 1942 г. произнася своите законни присъди.

Смъртно наказание, което е изпълнено още същия ден, получават терористите: Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Цаков, Иван Изатовски, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Вълчанов, Стефан Маринов, Борис Томчев, Делчо Наплантанов, Август Попов, Георги Кратунчев, Иван Йорданов, Мирко Станков, Симеон Филипов, Иван Щерев, Мильо Минчев и Димо Астаджов.

През март 1942 г. са извършени арести и на други участници в комунистическата "нелегална" дейност. Те са обвинени, че са осъществявали противозаконни действия - сътрудничество и помагателство на терористична група финансирана от чужда държава във време на война и организиране на дейност целяща насилствена промяна на законно установения държавен ред в страната. На 6 юли 1942 г. започва съдебният процес. На 23 юли присъдата е била произнесена и тя е справедлива: смърт! И още същата вечер е изпълнена. Няма смисъл престъпници да ядат бадева народна храна.

На Гарнизонното стрелбище в София са разстреляни лицата Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов.

И до днес определени леви среди у нас твърдят, че осъдените тогава терористи са били „борци срещу фашизма". Лъжа. Царство България не е било фашистка държава. Нямало е фашистка партия на власт у нас. Този въпрос отдавна е изяснен от терористите. Държавният ни глава цар Борис III не е бил фашист или националсоциалист. Страната ни е била нормална европейска държава. Ако Царство България е било "фашистка държава", както все още твърдят у нас и в Северна Македония комунисти и заблудените от тях, то със сигурност такъв голям писател хуманист като Йордан Йовков би забелязал пръв тази аномалия и би я отразил в творчеството си. Но тъй като е нямало фашизъм в България и Йовков не пише за него. А той е писател хуманист.

Що се отнася до Никола Вапцаров той свободно издава не само единствената си книжица „Моторни песни", но и вестник - "Литературен критик". Впрочем той официално се е водил „безработен", но в действителност се е трудил като сътрудник и по-точно като касиер на терористичната организация. Нещо като "поет касичка". Подпомагал е лично ръководителят на терористичните групи Радойнов (с псевдоним "Васил"). Двамата са били приятели и заедно са "въртели" чуждите пари, предназначени за разгръщане на терористичната дейност у нас. Задачата на Вапцаров (с псевдоним "Лозан") е била да доставя тези мръсни пари до терористичните групи, да проверява осъществени от тях дейности, както и бойната им готовност. Той сътрудничи на "военния отдел" на нелегалната комунистическа партия, който се ръководи от Радойнов ("Васил").

В показанията си пред съда "Лозан" (Вапцаров) е откровен:

"Васил взе от мен 130 000 лв., с цел да ги предаде на Стареца. У мен останаха 180 000 лв., които съм раздал на следните лица.... "

И следват подробности: издаване на "лицата", споделяне на адреси и "тайни места". Изобщо пред съда Никола Вапцаров се държи като предател на "своите". А "Стареца" е друг известен терорист - Антон Попов.

Приживе Бойка, съпругата на Вапцаров, която бе моя колежка в Института за литература при БАН, обичаше да разказва кои са били най-често посещаваните от нея и от "безработния" й съпруг, скъпарски столични и варненски ресторанти. Още тогава ме сърбеше езикът да я попитам: "А откъде пари?" Не я попитах. Убеден съм, че парите им не са били от социални помощи. Истината е, че едва пред съда Никола Вапцаров постъпва като гражданин.Той признава участието си в терористичната група, споделя всичко, което знае за нея, т.е. предава своите "другари". Но съдът преценява тези му признания за недостатъчни за по-лека присъда. В нормалните държави съдът не прощава на терористите. А България преди да бъде окупирана от армията на Съветския съюз и управлявана от протежетата на Кремъл, е била нормална държава. И Вапцаров е осъден на смърт не защото е "македонски поет", както днес твърдят в Скопие, а защото е работил срещу своята родина по време на най-жестоката световна война.

Върховенството на закона няма отношение към художествената литература, защото то не е литературен критик. То има отношение към житейските постъпки на гражданите. Съдът е този, който преценява дали те са нарушили закона.

Впрочем, какво означава политическа партия да има "военен отдел" към който е бил зачислен "Лозан"? Какво ли коментирали днес, ако партиите ни решат, както БКП някога, да имат военни отдели и да осъществяват терористични акции чрез "черни ангели"?

23 юли е денят, в който преди 82 години в София е изпълнена законно издадена от съда присъда на терористи. Благодарение на върховенството на закона българската държава е била защитена от голяма опасност. Днес, когато все повече стават сведенията за лица, които осъществяват у нас дейност в подкрепа на престъпната терористична политика на Руската федерация, е време също да влезе в действие върховенството на закона. А това, че някои нашенци продължават да почитат терористи като "Лозан", "Васил" и "Стареца", е несъмнено враждебно на страната ни деяние и та не би трябвало да остане извън вниманието на закона. Ако, разбира се, неговото върховенство съществува.

От Фейсбук.