Жената, на която плащам всеки месец сметката за ток, не е обикновена. Там, при нея, ние споделяме болката си, разочарованията си, мъката си... Всичко. Тя винаги е готова да ни изслуша, да ни даде съвет, да ни поощри, да ни създаде усещане, че животът все пак е прекрасен. Винаги е готова да се раздели с част от
своя съкровен,
личен ток,
за да продължим ние, консуматорите на електроенергия, напред в този шеметен милениум.
И как да бъде иначе, когато един й казва, че този път ще се самоубие, защото това, което плаща, е терористичен акт и повече няма да позволи да го лъжат. Че само така ще се отърве от всичко.
Тя го поглежда с огромните си черни очи, където някъде в далечината им се вижда състрадание и трепет, и му прошепва с кадифените фибри на гласа си винаги да гаси лампата в коридора, когато е в кухнята, в хола или в тоалетната. А и снежинките по тротоарите вече започват срамежливо да се топят и вече се вижда краят на зимата.
Втори й казва, че ще взриви офиса на монопола и вече нищо не може да го спре. И премиерът не може да го спре. Даже заместникът на премиера няма да може да го спре. Всички сили за бързо реагиране на този свят не могат да го спрат.
А тя след кратка пауза майчински му нашепва да готви боба си в тенджера под налягане и тогава котлоните навъртат много по-малко. А и става доста по-ухаещ и вкусен. И да не забравя за подправките. Че за боба подправките са по-важни от всичко.
На трети,
който си говори
сам на опашката
от поне десет минути и няма намерение нито да се самоубива, нито да се пали, нито да си пуска ток във ваната - пак с онзи глас, събрал песнопоя на планините и ручеите - му казва да си купи електрическо одеяло вместо да използва радиатора. И така ще си говори по-малко сам и ще сънува повече актриси от сериалите.
Четвърти къса сметката пред нея и казва, че този път няма да плати, пък каквото ще да става, ако трябва ще го излежи в трудово общежитие.
А тя само леко го хваща за ръката с красивите си, издължени пръсти, вероятно някога галели клавишите на старо немско пиано, и му напомня, че са пуснали прекрасни климатици в различни тонове и нюанси, които свалят поне три пъти потреблението и шумът им напомня концерт за орган на Бах.
Пети размахва сметката и казва, че ето сега
ще звънне в Брюксел
на негов приятел, който е евродепутат. И толкова силно го казва, че чак таванйт на помещението се напуква.
А тя, с малко по-служебен, но все пак с нейната специфична омая на гласните си струни тон, му напомня за бойлера - само на нощна тарифа! И да си слага вълнените чорапи, че все забравя, най-вероятно от старостта, от браздите на отминалото време.
На следващия - че е по-добре да отиде със семейството на екскурзия, например до Истанбул, и така електромерът поне малко ще отпочине, ще вземе и той въздух. И за същите пари, които плаща, сега ще си пие анасонова ракия край Босфора.
На следващия - че студеното е много по-полезно. Че организмът се изнежва от топлото и съпротивителните му сили, имунната му система отслабват. На по-следващия - нещо още по-прекрасно и вълшебно.
И така, и така... Хората винаги я слушат много внимателно, отговорно и понякога дори се влюбват в нея. Особено й се любуват как изговаря думите, как излизат сричките и многоточията от устата й, ароматът им - разпръснат навсякъде в пространството около тях. Тя никога не повишава тон, само леко въздиша.
Въздишката й
е събрала все едно
цялата природа,
всичките сезони, но най- вече пролетно-летния, по обясними причини. За някои това е най-прекрасната ария в живота им. За други - малък концерт за арфа. За трети - поезията на Ахматова и Цветаева в едно. За четвърти - просто няколко минути бягство от бита. За всеки различно, но и единствено.
Ето по тази причина жената, на която плащам всеки месец тока, е много специална. И по тази причина дори през лятото надувам радиаторите и въобще всички електрически магии в къщата, за да мога да си говоря по-дълго с нея. За да се давя в онези безбрежни, черни, маслинови очи, които ми дават толкова много зелена енергия, за да ме има все още на този свят.