Виктор Анатолиевич Шендерович е роден на 15 август 1958 г. в Москва. Завършва режисура. През 90-те години печели няколко литературни премии, сценарист е на предаването "Кукли" с пародии на известни политици. През 2021 г. напуска Русия и живее в Полша, САЩ и Израел.

В четвъртък от 19 часа има представление в "Сити Марк Арт Център" срещу парка "Заимов" в София.

- Здравейте, Виктор Анатолиевич. Благодаря ви, че се съграсихте да дадете интервю за "24 часа". Вие идвате в България. Как се нарича това, което ще правите тук - участие, представление, спектакъл, пърформанс, концерт, среща с публиката?

- Това най-вече е среща с читателите и слушателите. В начолото ще чета откъси от книгата "Дневник на чуждестранния агент" (на руски - "Дневник иностранного агента", така в Русия наричат несъгасните с режима на Путин - б.а.). Това са публицистични текстове, именно сега е време за този жанр. Ще има разговор, ще отговарям на въпроси. Така че по-скоро това е среща. Но ще има и чисто литературни текстове.

- Какво в най-голяма степен отразяват тези текстове? Настоящето или миналото?

- Най-вече откъде се взе сегашното печално настояще. "Дневникът на чуждестранния агент" е нещо като хроника на последните няколко години, на този политически процес, на който сме свидетели днес. Програмата е нещо като хронология на началото на путинското управление досега. Най-добрите ми текстове от този период, най-точните диагнози, а след това и разговор с публиката за всичко това.

- В "Уикипедия" ви определят като руски и израелски прозаеик, журналист, поет, драматург, сценарист, тв и радиоводещ, сатирик, публицист и педагог. Какъв сте всъщност?

- (Смее се.) Твърде много дефиниции са ми дали. Ако трябва да обобщим, аз съм преди всичко литератор. Да, понякога изпълнявам нещо на сцена, имам театрално образование, но все пак обединяващата дума е литератор. Аз главно пиша. Понякога повести, понякога публицистика, понякога пиеси, текстове за телевизия и радио. Но това са вече подробности. В руския език има и дума писател. А в нашата традиция това е много важна дума, със значение. Лев Толстой е писател, Достоевски е писател, подразбира се някаква особена тежест. Литератор е по-скромно и по-точно определение на това, което правя аз.

- Какво мислите за България? Аз зададох подобен въпрос на Борис Гребенщиков (фронтменът на група "Аквариум" и също обявен от режима на Путин за иноагент - б.а.) във връзка с израза "Курица не птица, Болгария не заграница".

- (Смее се.) Да, имаше такъв момент. Това беше по време на Съветския съюз. Още казваха, че българският слон е най-добрият приятел на съветския слон. Казваха, че България не е чужбина, защото в повечето социалистически страни имаше нахлуване на съветски танкове - Берлин, Будапеща, Прага ги помнят и едва ли са били много щастливи. Докато в България съветски танкове е имало само при "освобождението от фашистите" през 1944 г. Именно тогава думата "братушки" става нарицателно в руския език. Разбира се, аз говоря за възприятието от времето на СССР. Защо казваха, че България не е чужбина? Първо, там ни пускаха по-лесно, отколкото в другите страни от соцлагера. Второ, Културата и езикът ни са близки, азбуката ни е еднаква. На Кирил и Методий. И, разбира се, имаже по-малка враждебност, отколкото на други места по разбираеми причини. България въобще я наричаха 16-ата република на СССР.

- Имало е два опита от страна на Тодор Живков това да стане факт.

- Това не го знаех, но това значи, че във вицовете и поговорките е имало много истина. Аз разбирам, че отвътре това е изглеждало съвсем другояче и именно върху български дисидент Юрий Андропов (тогава шеф на КГБ, става въпрос за писателя Георги Марков - б.а.) за първи път пробва убийство с отрова. Така че прекрасно разбирам какво е представлявал Тодор Живков.

- Почти риторичен въпрос. Защо не живее в Русия?

- Не е почти, това е напълно риторичен въпрос. В Русия щях да живея само в две места - следствения арест и затвора. Аз заминах заради заплаха от съдебен иск, това беше през 2021 г., още преди войната. А след това бяха приети закони, според които аз като публицист бях наговорил неща като за няколко доживотни присъди. Така че у дома няма как да се върна.

- Във ваше интервю от 2011 г. вие казвате обаче, че никога няма да напуснете Русия?

- Аз не исках. Има такъв термин - емиграция. Това е когато обикаляш света и живееш, където ти се прииска. Това е съвсем нормално. Все пак сме ХХI век, така е било и през ХХ, даже и през XIX половината руски писатели са живели извън родината си.

- Да, аз видях в швейцарския град Монтрьо хотелската стая, в която Владимир Набоков е живял и е писал "Лолита".

- Набоков е бил емигрант с принципи. Той така и не си купува къща в чужбина, защото е настоявал, че домът му е в Русия, край Санкт Петербург. Затова колкото и да е живял в чужбина, той отсядал само по хотели, като с това искал да подчертае, че е беглец от родината си. И ако се върнем към моята скромна персона, аз просто избягах. Заплашваше ме затвор, сега продължава да ме заплашва. Затова моите надежди за завръщане в Русия автоматично са свързани с краха на сегашния режим.

- Пак от вашата биография. Единият от вашите дядовци е бил репресиран от режима на Сталин, даже два пъти. Другия загива на фронта. Чии гени според вас са ви оказали по-силно влияние?

- Като дете ми казваха, че приличам на дядо си Евсей, баща на майка ми, който е убит на фронта. С течение на времето веднъж жена откри, че много приличам на другия си дядо според старите му снимки. Лубянка (седалището на КГБ - б.а.) беше запазила негови снимки анфас и в профил от времето на втория му арест, когато той е на 45 години. Така че явно съм взел на гените на двамата. Но ако говорим не за гени, а за традиции, за мироглед... Естествено, загиналия на фронта няма как да си го спомням, но от другите дядо и баба имам впечатление. Той беше троцкист, тя - комунистка, така че моята историческа еволюция се движеше от баба към дядо. Чак малко преди да си отиде, баба ми, хващайки посивялата си глава с две ръце, казваше на баща ми: "Ех, Толя, какви ги свършихме!". Тя е била комунистка от 1918 г., кой знае какви неща е видяла като младостта. Аз бях съветско момче. Да, Сталин тогава винаги беше лош, но Ленин винаги беше добър, така че моята еволюция беше доста продължителна именно в тази посока - от баба към дядо.

- Между другото, по линия на репресирания дядо вие сте поне 1/4 беларусин. Каква е разликата между Путин и Лукашенко?

- Не. По дядовци и баби аз съм 100% беларусин. Ако говорим за територия, защото всички те са родени на територията на съвременна държава Беларус. Да, всички са били евреи, но са родени в беларуски селца и градчета, много от които даже преди Хитлер са изчезнали. После в края на ХХ век там, където е роден единият ми дядо са направили артилерийски полигон и така нататък. Аз често се шегувам, че съм беларусин, защото всичките ми дядовци и баби са родени там.

- Исках да ви попитам...

- Извинявайте, аз така и не отговорих на основния ви въпрос. Работата е там, че Лукашенко притежава талант на почти съвършен популист. Той прави впечатление на полузаспал и малкообразован човек, което компенсира с огромната си енергия. Него по принцип трябва да го изследват психиатрите, при него това е в тежка форма. Но харизмата му е много по-силбна от тази на Путин. Двамата са много различни по психика. Лукашенко е много по-ярък, много по-вулгарен и на практика не се промени през годините. Той разбира се с годините усъвършенства занаята на репресивен тоталитарен лидер, но особени промени не се забелязваха. Беше си такъв от самото начало. Що се отнася до Путин, за него след години ще се снимат сериали, надявам се човечеството да го надживее, главно за неговите превъплащения. Това беше човек призрак, него го нямаше, никой не можеше да си го спомни. Човек без таланти, без качества, без мирис - като в романа "Парфюмът". Някаква сянка зад рамота на Анатолий Собчак (кмет на Санкт Петербург през 90-те - б.а.). Някакъв Володя там, мълчаливо човече. И превръщането именно на такъв човек в световен ужас е много интересен процес, как се случи - стъпка по стъпка. И как светът не се усети, подцени го. И това не е първият случай в историята. Когато го издигнаха във властта, той беше нула, пешка преместена от нечия ръка на шахматната дъска. Между другото, за разлика от Лукашенко. Но после пешката проби и се превърна в това, което е сега.

- Защо тогава той управлява Русия по-дълго, отколкото например Брежнев?

- Всъщност Сталин е управлявал по-дълго, а той също е бил вкаран във властта. Защото когато става генерален секретар, него също никой не го познава. Той е бил поставен на този пост като компромис между Троцки, Бухарин, Риков и останалите - големи теоретици, революционери, които ги познавала цялата страна. И там се върти някакъв мълчалив бюрократ, грузинец, когото никой не го познавал. По същия начин се появи и Путин, който се оказа много талантлив в някои отношения. Той заложи на руските традиции, за да се стигне до упадък в обществото. Това е като алкохил, който решава да откаже пиенето. При него идват и му наливат нова чаша и му казват: Пийни си, всичко е наред. Така и Русия не може да скъса с имперското си минало. Уж нещо е разбрала, че така не може, че трябва другояче. Само че това другояче изисква усилия, воля да се откажеш, да се напънеш, да се къпеш редовно, да се избръснеш, да тичаш сутрин. Да се промениш. А това изисква усилия. И изведнъж едва някакъв човек, който му казва: Не, бе. Няма нужда, всичко ти е наред. Просто околните са гадняри, така че си пийни още, имаш право. Това е упадъкът - човекът да си мисли, че с него всичко е наред, а проблемите са защото съседите са лоши. Именно това много успешно използва Путин. И когато през 90-те - драматични, трудни, когато като че ли се появи усещане, че ние можем да изпълзим обратно към европейската цивилизация, изведнъж започват да ни пеят старата руска песничка "Нашата майчица Русия е глава на целия свят". Това е от повестта на Чехов "Степ". Пее я някакъв Кирюха, а сред това Чехов продължава: "И след това глупостта като тежко колело се затъркаля по степта". Песента е от времето на потушаването на Полското въстание от 60-те години на ХIХ век. Тоест нашата майчица Русия ще решава как ще живеят нейните съседи, тя е най-важното нещо, тя е най-силната, най-добрата. Това не го е измислил Путин, това е нещо като вирус в организма. Ако организмът е силен, той се справя, а когато е слаб, то може да те вкара и в гроба. И сега виждаме тежкия терминален стадий на руската империя. Надявам се това да е последният или в краен случай - предпоследният, руски император.

- През 90-те години всички мислеха, че комунизмът си отива. В кой точно момент Русия пропусна момента да се превърне в демократична държава, вместо да остане тоталитарна, когато, както вие пишете власта завзеха петербургските силоваци?

- Мисля, че вие отчасти сами отговорихте на въпроса си. Ние смятахме, че всичко опира до комунистите. Ние не виждахме връзката между комунизма и руската империя. Някои по умни - професор Афанасиев, разни историци, Янов, предупреждаваха за подобна опасност, но ние като общество я подценихме. Лично аз имах усещането, че сме победили. Победили сме комунистите. Щом тях ги няма, значи ние се връщаме в Европа, към нормалния живот и нормалните отношения. Тогава не разбирахме, че комунизмът е бил просто новите дрехи, които империята си е облякла. Всъщност комунизмът в Русия е бил разстрелян в края на 30-те години. Спомнете си III интернационал, Антонио Грамши, Палмиро Толиати. И тогава в Русия хората, които се надигаха под звуците на "Интернационала", които бяха срещу империята - тях са ги растрелвали. А през 40-те Сталин вече е вдигал тост за великия руски народ. И той по онова време очевидно се е изживявал като монарх. И не е случайно, че руските емигранти монархисти го припознават. Мнозина от тях смятат, че за разлика от Ленин той е нещо като завръщане към монархията. На руския трон е имало германци, защо да не се възкачи и грузинец, важното е да съществува монархия. Е, отгоре е било наметнато червеното знаме, но това си е била империя. Ние като поколение не усетихме тази опасност. И когато през 1991 г., когато мислехме, че сме победили, не разбирахме, че това е само началото. Че както излизахме по площадите срещу Горбачов и КПСС, така трябваше да излизаме и срещу всяка война, че трябва да продължи борбата за освобождение на народите в състава на руската империя. Изненада ни Чеченската война, защото ние не разбирахме разпада на руската империя. Вероятно тогава, през 90-те нашата пасивност и неразбиране на това което се случва, ни докараха до сегашното положение.

- Защо според вас Путин нападна Украйна?

- В началото на своята кариера Путин нямаше идеология. Той беше просто един крадец. Но когато се издигна неговата "корпорация" КГБ се закрепи по върховете и в един момент стана ясно, че той притежава абсолютна власт. Тогава той започна да гради собствена идеология. Около него се появиха хора, които започнаха да му обясняват защо той е в Кремъл. И той започва да си мисли - защо наистина. И най-лесните обяснения са божията воля и интересите на Русия. Все пак никой не иска в огледалото да вижда крадец и убиец, а ръководител на държавата. Като Петър I или Иван Грозни. Разни хора тогава започнаха да му обясняха за особената роля на Русия, че е Избраният.

- Тоест, че на него всичко му е позволено, даже и да убива?

- Да, както на Иван Грозни това е обяснила руската църква. Да се убива е лошо, но в интересите на Русия може. Това е елементарен психологически трик. Всеки човек иска да се хареса първо сам на себе си. Едно нещо е да си крадец и убиец, а съвсем друго е да си цар, който се противопоставя на враговете на Русия. Съвсем друго усещане - бодро, хубаво. Путин е вече различен човек, живее в друг свят, той има собствена идеология. Завчерашният Путин е просто един крадец, класически, от 90-те. Чиновник, който се е сраснал с престъпните групировки. Днешният отива пред огледалото, повдига се на пръсти и вижда там Петър I. С малката разлика, че Петър I отвори прозореца към Европа, а Путин заключи вратата. Путин днес е много идеологична фигура, много уверен в себе си. За него случващото се днес е война в името на Русия срещу Запада, който иска да я погуби. И е ясно защо му е важна Украйна. Русия като империя някак може да се справи без Прибалтика, без средна Азия, но без Украйна няма как. Все пак Киев се води първия руски град. Така че за Путин това е принципно важно нещо. Ако Украйна се отдели и не е подвластна на Русия, това вече няма да е империя. Струва ми се, че всички заедно - и ние в страната, и вие извън нея, подценихме степента на лудостта на Путин.

- Зададох същия въпрос и на Борис Гребенщиков. Не се ли страхувате от отмъщението на руската държава, нищо че не живеете отдавна в Русия? Вие сам споменахте нашия писател Георги Марков и тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов. И чувствате ли се дисидент?

- Според определението вероятно съм класически дисидент. Но аз не съм го искал. Аз бях публицист, сатирик, журналист. Всъщност аз останах там, където си бях, просто системата промени координатите си и в нея аз съм дисидент. Аз говоря същото, което говорех и когато бях телевизионна звезда, получавах държавни награди, даже веднъж едва не ми връчиха Правителствената премия, но се усетиха, че не е много редно да го правят пред Елцин. Иначе отлично разбирам какъв подарък щеше да е за властите и за обществото Z моят арест или някакъв инцидент. Спомняте си отлично случая с Б2 (вероятно има предвид смъртта на Борис Березовски - б.а.). В тази връзка бях принуден да отменя някои мои участия в места, за които ми подсказаха, че не са съвсем безопасни. Прекрасно разбирам, че в зоната на риска, но не искам да слагам ударение върху това.

- Как приемате решението на Алексей Навални да се завърне в Русия? Той беше съвсем наясно, че ще го арестуват, осъдят и вероятно ликвидират. И защо днешната власт в Русия все пак направи това, което всички презполагаха?

- Алексей Навални по трагичен начин надцени състоянието на руското общество, когато взе решение да се завърне в родината. Той беше сигурен, че когато Путин фактически се провали в опита за неговото убийство и целият свят разбра, че той не е просто някакъв авторитарен лидер, а просто убиец, който се опитва да унищожи политическия си опонент, президентът няма да посмее да го направи. Че инициативата вече преминава към демократичната Русия. Навални надцени готовността ни да излезем по улиците. Излязоха 50 хиляди човека в цялата страна. А не 500 хиляди или милион. Навални подцени и мерзостта на този режим, способността на Путин открито и цинично да обяви: Да, аз поисках да го убия и ще го убия. Путин е мерзавец в най-чистия смисъл на думата. Той не спазва никакви правила, не признава никакви етични граници и ние подценихме това. Подцени го и политическият Запад.

- Понеже съм спортен журналист, ще си позволя и два свързани с това въпроса. Защо сте фен на футболния "Спартак" (Москва)?

- (Усмихва се.) Е, това е въпрос, на който вие като спортен журналист сам може да си дадете отговор.

- Не, аз бях привърженик на "Динамо" (Киев).

- (Смее се.) Не е в това работата. Запалянковщината е по наследство, тук вече наистина са намесени гените. И те оказват много по-силно влияние от всички политически пристрастия. Защото примери как някои хора, които като млади са били либерали, а други - консерватори, с течение на времето могат да си променят възгледите. Но едва ли ще намерите човек, който е бил привърженик на "Арсенал", а после е станал такъв на "Челси". Трудно в този случай се отговаря на въпроса "Защо?". Например аз не мога да отговоря на въпроса защо подкрепям "Арсенал" в Англия. Макар че това се случи, когато вече бях възрастен. Гледах някакъв отбор и по някаква причина се влюбих в него. Да, аз мога да симпатизирам и да харесвам и други отбори, но любовта във футбола е една.

- Може би сте станали привърженик на "Спартак", защото в СССР той минаваше едва ли не за дисидентски отбор?

- В СССР може би беше. Наричаха го "народния отбор". Пракорът им беше "месото", защото тръгват от отбора "Пищевик". А конкуренти тогава му бяха милиционерите - "Динамо" (Москва), и армията - ЦСКА, "конете". Е, имаше още един скромен московски отбор - "Торпедо", заводски отбор, също донякъде народен. И всъщност единствената позволена форма на протест срещу властта беше да си фен на "Спартак" или "Торпедо". Да говориш срещу милицията не можеше, на да викаш срещу "Динамо" - можеше. Но щом заговорихте за футбола ще ви разкажа една история как майка ми е спасявала съветския футбол.

- Това е интересно.

- Мама работеше в техникума към завод ЗИЛ, който всъщност издържаше "Торпедо" и веднъж решила да изгони един, който пропускал всички часове. Оказало се, че това е Виктор Шустиков, капитанът на националния отбор на СССР по футбол. Това е през 1962 г. Директорът повикал майка ми и я помолил да се успокои, обяснил каква е ситуацията, след което Шустиков за първи път влязъл в час. Тогава в СССР няма професионален спорт. Шустиков се водеше на работа в ЗИЛ, както Харламов беше майор от Съветската армия. Обачи историята има и продължение. Баща ми веднъж се възползва от това, че Шустиков е ученик на мама и го помоли за два билета за мача СССР - Бразилия. Така татко и аз го гледахме на живо в "Лужники".

- През 1965 г. 3:0 за Бразилия.

- Да. Вие очевидно сте добре информиран. Тогава за първи път бях на стадиона по време на мач. И видях как играе Пеле. И може би защото започнах с мач на Пеле, толкова трудно гледам сега руското първенство. А сега - след февруари 2022 г., го зарязах. Надписите "Лукойл", "Газпром", ВТБ по екипите на руските отбори за мен са бомбите, които убиват хора в Украйна. Така че вече не гледам "Спартак", минах към друг "червено-бял" отбор - лондонския "Арсенал".

- Втори спортен въпрос. Имаше голям скандал във връзка с ваше изказване по адрес на фигуристката Юлия Липницкая, олимпийската шампионка от Сочи. Защо сравнихте златният ѝ медал с този на лекоатлета Ханс Ото Вьолке в Берлин през 1936 г.? Сравнявате ли по този начин Путин с Хитлер?

- Аз Липницкая я харесвах. Вьолке също е бил прекрасен млад спортист. Млад, висок, красив, рус, символ на германската младеж - всичко е точно. Но ако забравим Хитлер. Същото е и с Липницкая - прекрасно момиче, талантлива, публиката е във възторг. Но пак - ако забравим за контекста. А той е, че тези положителни емоции бяха впрегнати в пропагандата на анексията на Крим и източна Украйна, а след това и на войната. Между другото, изразих това мнение две седмици преди анексията и от Кремъл решиха, че аз нещо знам. Не, това беше чиста случайност. И в същото време историческа закономерност. Когато през 2014 г. на практика сравних Путин с Хитлер, беше шок. Имаше хора, които ми казваха, че просто съм си загубил ума, че съм полудял. А днес това е общоприета гледна точка. Просто за мен още тогава симптоматиката при двамата беше аналогична. Но не всички искаха да я видят.

- Два въпроса, донякъде свързани с лириката. Аз съм възпитаник на Руската гимназия в Пловдив и благодарение на учителката си помня много неща. Пушкин пише:

Любовь и дружество до вас

Дойдут сквозь мрачные затворы,

Как в ваши каторжные норы

Доходит мой свободный глас.

То за вас ли е?

- Не, разбира се. Пушкин е бил дворянин и се обръща към дворяни, равни на него.

- Добре, ще ви задам направо следващия въпрос. Вярвате ли, че:

​Оковы тяжкие падут,

Темницы рухнут — и свобода

Вас примет радостно у входа,

И братья меч вам отдадут.

- Знаете ли, не особено. Според мен Пушкин, който не е бил кой знае какъв бунтар, е вярвал, че заточените дворяни ще бъдат помилвани от императора. Така тълкувам последния стих. Но това няма много общо със сегашната ситуация. Пушкин е бил просто разочарован от Николай I, но все пак тогава е имало някаква дворянска представа за чест. Нека да не я бъркаме с кагебейската същност на Путин. Той на никого нищо няма да даде. Руският император е бил самодържец.

- Путин също.

- Не. Сега ние просто имаме работа с едни бандити, които са завзели властта. Николай I е легитимен император, а Путин - просто бандит, узурпирал властта. Така че никакъв меч на никого няма да давам. А за рухването - за да загуби властта си шайката на Путин вероятно трябва да се случи такава катастрофа, за която даже ме е страх да мисля. Хуманитарна катастрофа на територията на Русия.

- В едно интервю казвате, че към 2040 г. Русия ще рухне като империя. Няма да бутнете срока още по-надалеч?

- Това може да се случи утре, или през 2050-2060 г. Трябва да разберем - това е важно за децата ни, за внуците ни, но за историята плюс-минус 10-20 години е в рамките на статистическата грешка. Ясно е, че империите не са вечни, че Русия не може да спечели тази война. Победата на Путин е, че той още е на власт и контролира страната. Но да спечели войната със Запада, той не може. Ресурсите им са несъпоставими и те ще намаляват все повече. Западът ще продължи тактиката на икономическото задушаване. Друг е въпросът колко живота ще струва това в Украйна и в Русия, но в един момент тази тактика ще сработи. Кога точно количеството ще се преобразува в качество, не знам. Може да стане след поредния пробив на язорвирна стена, след поредния социален взрив, когато икономическите протести се превърнат в политически. В момента всичко се крепи с помощта на идеологически наркотици. Така че е безсмислено да гадаем кога ще рухне империята на Путин, но тя е на доизживяване, което може да се проточи с десетилетия. Вие сигерно си спомняте от учебниците периода на разпадане на Римската империя. Там пише I - V век. Сега няма да са векове, ще са десетилетия. Руската империя е била жандармът на Европа, СССР - също, армиите им са влизали в европейски столици. Сравнете това с боевете за Авдеевка и ще разберете, че ситуацията е различна. От орбитата на Русия отпаднаха соцстраните, Прибалтика, вече и Казахстан. Ако Русия не се модифицира, ще започнат да отпадат и автономни републики, особено по границите - Кавказ, Чечения. За съжаление този процес върви твърде бавно. Историята е високомерна и студена личност, за нея няма значение дали са умрели 100 човека или 100 хиляди.

Виктор Анатолиевич Шендерович е роден на 15 август 1958 г. в Москва. Завършва режисура. През 90-те години печели няколко литературни премии, сценарист е на предаването “Кукли” с пародии на известни политици. През 2021 г. напуска Русия и живее в Полша, САЩ и Израел.

Тази вечер има представление в “Сити Марк Арт Център” срещу парка “Заимов” в София.