Монологът на Стойчо Младенов след уволнението му от ЦСКА е едно от най-важните неща, които се случиха през последните години тук. В него имаше тъга, болка, сълза. Имаше обида, горест, терзание. Всичко. Имаше премълчани истини, болезнени равносметки, житейска мъдрост. Имаше тотална
хирургия
върху голяма част от българската футболна действителност, но и дисекция изобщо на народопсихологията ни.
Случи се един микроскопичен анализ - къде живеем, къде се намираме въобще днес. Да, на фона на емоциите това бе едва доловимо, но ако се влезе по-дълбоко в тази изповед, това е точно така. Още по-ценното е, че това не бяха думи на анализатор, философ или университетски преподавател например, а на един треньор по футбол. След това което чух, ми стана толкова болно за мен, за хората около мен, някак за всички, без значение от кой отбор са или какъв статус имат в общественото. Стана ми някак тъпо, че дишам тук, на тази територия. Сетих се и за
онази любима книга "За мишките и хората"
на Стайнбек, в която е казано всичко за цялостното ни живуркане, за пътуването ни във времето.
Всъщност в думите на Стойчо Младенов ставаше дума за един отбор, за една чест, за едно поругаване, за достойнство, за такива работи, но това беше периферията, аксесоар. Вътре, дълбоко вътре ставаше дума, че много мълчим, че не протестираме, че се съобразяваме с всичко, че сме смачкани, че живеем от магазин до работа, от работа до магазин, а всъщност животът изтича между тези неща, а той е ценният. И сме в това пътуване не само да си вържем връзките на обувките, а поне за още няколко неща. И още, че живеем във време, в което така са ни подредили, така са ни вкарали в матрицата, така са ни регистрирали, че надигнеш ли се малко, дори на пръсти, ще ти падне бетоновоз на главата.
Не знам доколко Стойчо Младенов е искал да каже точно тези работи, но поне аз така го разбрах. Така го почувствах. Така го разпределих в себе си. И вероятно, защото много добре знам какво му костваше на него и на хората около него престоят му в Борисовата градина през последната година.
Мисля, че няма човек, които би издържал. Мисля, че трябва много да обичаш. Мисля, че наистина сърцето ти трябва
 да е много голямо,
 за да оцелееш
 в тази ситуация
Всички приказки за Мура, изгубени титли, класирания, заплати и подобни работи са нищо пред това. Те са само орнамент към голямото, към вечното. Те са удобни за хора статистици, сложили краката си върху табуретката, вещо анализиращи футбола, политиката, сутрешните и вечерните блокове по телевизиите. Вечно осведомени и знаещи всичко след третия аперитив. Но пък, от друга страна, ужасно страхуващи се от шефа, от площада, от есенцията на истинския живот. Всъщност тези хора по някакъв свой начин винаги се чувстват добре, защото имат вродена практичност, докато тези, другите - обратно. И може би точно това е двуполюсен модел. Не партийният, а този.
В изповедта на Стойчо Младенов
се почувства една огромна обида от хората с опънатите крака
 по табуретките
От това, че ако наистина обичаш ЦСКА, "Левски", "Ботев"," Локо" - без значение, просто обичаш. Не си кибик, не си наблюдател, не си страничен, а си част от тази обич, любов - с нещо конкретно. С нещо, което може да се пипне, да драска. Защото любовта също има материя.
От монолога разбрах и още нещо, което няма нищо общо с горните редове: че е повече от наложително държавата да влезе в Борисовата градина. Да помогне, да се намеси, нещо да направи. Всички онези приказки за частна собственост са смешни и точно сега не са си на мястото. А и
частната собственост точно тук все още
 е нещо относително
 и абстрактно
И това е толкова видимо дори за хора като мен - без всякакво финансово мислене. Но би било честно, ако някой иска този отбор да бъде умъртвен, нека да излезе и да го каже точно, ясно и отговорно. И да понесе в исторически план всички последствия. И не само в исторически.
Такива неща разбрах от монолога на Стойчо Младенов на Ивановден - един от най-светлите български празници. И още нещо - че мишките стават все повече и повече, а хората все по-малко.