КОНЦЕРТИ, ОРКЕСТРИ, МУХЪЛ, БРУХ И ДРУГИ СЪОБРАЖЕНИЯ ИЛИ ЗАЩО ВСЕ ПО-РЯДКО ХОДЯ НА КЛАСИЧЕСКИ КОНЦЕРТИ...

В последните години се хващам, че все по-рядко ходя на класически концерти...

Причината не е в качеството - противно на всякаква логика, оркестрите ни напоследък свирят доста добре.

Не е и заради солистите - те са великолепни музиканти и заслужават само адмирации.

Проблемът ми е репертоарната политика на оркестрите. Тя представлява горе - долу това:

1. Някаква кратка пиеса, която често е най - интересното нещо в целия концерт.

2. Инструментален концерт - убийте ме веднага с камъни, ама ми писна да слушам Бетовен, Моцарт, Менделсон и Брух. Не се търпи това. Брух съм слушал повече от гласът на мама, баси...

3. Симфония - Бетовен, Чайковски, Брамс, може някой Берлиоз за бог да прости. Пичове, наистина ли мислите, че ще идвам да чуя за 27493748384739384 път Ероика? Особено ако притежавам запис с Фуртвенглер у нас?

И сега на съществените въпроси.

Вече никой почти не свири музика от 20 век. А особено от втората му половина.

Ето, завчера Филип Глас имаше рожден ден. 87 годишен, да е жив и здрав.

Някой да ми каже кога за последно е изпълнявано негово произведение у нас?

Преди няколко години ходих да слушам Първи концерт за цигулка и оркестър от Големинов.
Големинов, един от класиците ни.
Марио Хосен беше брилянтен.

След концерта питах Лили, внучката на Марин Големинов - откога не е изпълняван концерта.

И, дано да си спомням правилно, тя каза, че от премиерата на концерта или не е изпълняван, или има само още едно изпълнение пред публика.

А беше време, в което в рамките на месец гледах два пъти Трета симфония от Алфред Шнитке - веднъж с Пловдив и великия Димитър Манолов (светла му памет) и втори път или с БНР или с Филхармонията, не помня точно...

Тогава имаше и фестивали като Нова българска музика, където, наред с тъпотиите имаше и истински музикални събития. При това във време, в което официалната цензура не се кефеше на модернистични творби.

Ще стигна още по-далече.

Във висшите училища по музика у нас 20 век вече почти не фигурира, за 21 да не говорим. Все повече чувам как млади колеги казват - "ама то тоя Краб е отврат, ама кой ще седне да ти свири Булез, това не е музика".

Това се случва не заради някаква драма у младото поколение, а заради образователния музикален модел, който разглежда цялата съвременност от последния век и нещо като...някаква ексцентрична екзотика.

Додекафония, сериални техники, алеаторика, минимализъм, експресионизъм,пуантилизъм, дадаизъм, конкретна музика, сонористика - всичко това не влиза в системата.

Свири си там Хайдн, Моцарт, Бетовен и Брух батенце, Брух...

Те това е музика.
Другото е много гадно...

И така стигаме отново до репертоарната политика.

Честно казано, ако не са светли примери като Софийски музикални седмици, няма да чуем нищо ново.

Музикантите имат съпротива да свирят атонална музика, алеаторика, сонористика.
Директорите вероятно са се отдали на мейнстрийма, смятайки, че трябва да се залага само на бляскави солисти.

Но истината е, че велики музикални събития у нас са рядкост.

Каквото беше примерно изпълнението на Военен реквием на Бритън, където Александрина Пендачанска показа защо е велика - с такава лекота пееше ужасно трудната музика на Бритън, че всичики слушахме, затаили дъх.

И горе - долу с това свършвам.

Самият аз съм университетски преподавател и се опитвам да покажа на моите студенти съвременната музика. И да ги запаля по нея.

Но те са пропуснали всичко.

Никой не им я е показал цели 20 години. И аз, вместо да надграждам, трябва да започвам от нулата.

Променете си чипа.

Спрете с тая мухлясала концертна програма.

Светът, ако не сте разбрали, отдавна се намира в 21 век.

Брух впрочем е прекрасен композитор, но ако чуя първите тактове на трета част от концерта му за цигулка още веднъж, ще се самозапаля, честно...

На снимката - концерт от 2023 (Софийски музикални седмици), на който се свиреше само музика от 20 и 21 век. Залата беше пълна. Даже имах честта да съм автор на една от композициите. Диригент е маестро Христо Павлов.

*От фейсбук!