Руската битка е за мястото и височината, а не за самия монумент, който ще отиде в Музея на социалистическото изкуство в София, казва професорът пред Паола Хюсеин от "24 часа"

- Две горещи и свързани помежду си теми не напускат медиите, парламента и разговорите по кръчмите тези дни – демонтирането на Паметника на Съветската армия и едно интервю с руската посланичка Елеонора Митрофанова, чието излъчване БНР забрани. Защо тези теми поляризираха обществото ни, г-н Лозанов?

- Не те поляризираха обществото, а чрез тях се направи пореден опит то да бъде поляризирано по въпрос, по който има консенсус от десети ноември насам – че България, за да се превърне в западна държава, трябва да се освободи от руското влияние, което продължава да я спъва по този път. Паметникът – в обратната геополитическа перспектива, символизираше победата “с шмайзер в ръка” на съветската власт по нашите земи, а запазването му 30 години след решението да бъде демонтиран внушаваше, че тя остава неотменена до ден днешен. Посланик Митрофанова прави по медиите сходни внушения и се държи като “ходещ паметник” на същата тази власт. Ясно е, че общественото радио няма как да легитимира подобни внушения, и то от представител на чужда държава, обявила нашата за неприятелска.

- Има една теория, че е добре скандалите да са преди празници, когато предстоят почивни дни, за да може хората да има какво да обсъждат, когато се съберат. С други думи, лоша, но реклама. Това обяснява ли скандалите – политически, културни, медийни, за паметника, които се натрупаха дни преди Коледа и Нова година у нас?

- Това е твърде абстрактно обяснение. Скандалите, които се разиграват в момента, за каквото и да изглежда, че са, в последна сметка са политически, конкретно предизвикани от преминалите наскоро местни избори. Загубилите ги търсят реванш по “втория начин”. И особено “Възраждане”, които си въобразиха, че техният постсъветски екстремизъм ще привлече избирателите, но вотът в цялата страна се оказа евроатлантически. А още от времето на “Атака” помним, че основният ресурс на проруските български националисти са именно скандалите, които трябва да прикрият противоречието в позицията им.

- Какво ще се случи с паметника, има ли вероятност да бъде върнат, след като част от партиите твърдят, че е незаконно свалянето му?

- Незаконно е не свалянето му, а тридесетилетното неизпълнение на напълно законното решение на българските власти да бъде свален. Ако това се беше случило навреме, когато в цяла Европа се демонтираха паметници, останали от съветския тоталитарен режим, обявен със закон за престъпен, днес нямаше да може МОЧА да бъде използван за втвърдяване на електоралните ядра на “Възраждане” и БСП и за реверанси към Путин. Само че постсъветската власт в Кремъл с помощта на българските си проксита със закани и кулоарни игри успяваше до днес все да отложи демонтажа с цел никога да не се състои.

- Какво трябва да има на мястото на паметника?

- Тъкмо в мястото е въпросът – на “пъпа” на столицата. Както и във височината, значително надвишаваща околните български паметници. Руската битка е за мястото и височината, а не за самия паметник, който ще отиде в Музея на социалистическото изкуство в София, или на алея на соцпаметниците в Димитровград, или някъде другаде, където смяната на контекста ще го разтовари от пропагандната му функция и ще изтъкне естетическата – който както я разбира и оценява.

Защото въоръженият съветски войник, стъпил върху 37-метровата пресечена пирамида срещу Софийския университет, в продължение на 70 години беше пространствена метафора на унижението на България от пренесения “на щиковете” на Съветската армия тоталитарен режим. И това, че той по щастлива историческа случайност е воювал с другия голям тоталитаризъм на XX век – нацизма, ни най-малко не може да оправдае собствените му престъпления срещу човечеството и човечността. “Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители”, пише, както е известно, не друг, а един от авторите на паметника – скулпторът Любомир Далчев. Думите му подсказват, че и самото създаване на паметника е станало с принуда и унижение за създателите му.

Иначе на негово място най-добре нищо да няма, за да се възстанови Княжевската градина като образ на нормалността и човешкия мащаб след историческата травма на мястото. Разбира се, не пречи архитекти и художници да помислят как да внесат в него съвременни акценти, далеч от гигантоманията на комунистическата монументалистика и от каквато и да било идеология.

- Спази ли БНР журналистическите стандарти и свободата на словото, като свали интервюто с руската посланичка? Председателят на Програмния съвет Даниела Късовска обяви, че в него е имало много пропаганда и директни заплахи към България.

- Това е един от редките случаи, когато въобще е спазен законът в предаването, за което е взето интервюто. Няма съмнение, че в него Митрофанова отправя заплахи, защото тя трябва да следва официалната позиция на Кремъл, изразена от говорителката на външното им министерство, която вече пак беше заплашила България. “За последиците от това позорно решение ще трябва да си плати изцяло самата тя”, казва говорителката. Интересно какво според нея включва сметката…

Но дори да пренебрегнем, че служител на чужда държава се е готвил от ефира на националното радио да държи сметка на български институции за решение в компетентността им, задължителният плурализъм е изисквал най-малкото да бъде поканен и техен представител. Каквото очевидно нито е било намерението на водещия, нито някой друг път е постъпвал така.

- Политически или медиен скандал е историята с БНР? И ще има ли последствия? Впрочем Андрей Райчев обясни как всеки политик, тръгнал по някакъв начин срещу БНР, не свършва добре.

- Скандално е предаването на Волгин, от което в обществената медия се лее безалтернативен путинизъм. И скандалът е медийно-политически, защото то ежеседмично обслужва политическите интереси само на “Възраждане” и БСП в страната и само на Русия извън нея, въпреки че разпоредбата на Закона за радиото и телевизията за БНР и БНТ е повече от ясна – “отразяват различните идеи и убеждения в обществото чрез плурализъм на гледните точки във всяко от новинарските и актуално публицистичните предавания с политическа и икономическа тематика”.

Отделен въпрос е, че не е работа на политиците да дават акъл не само на БНР, а на която и да е медия, но това не значи, че ако ти казват да направиш нещо, което и без това трябва да направиш, не трябва да го правиш. Райчев очевидно говори за Пеевски, който изведнъж реши да се представи за най-ревностния поддръжник на евроатлантизма у нас. На този терен обаче той може да се разпорежда най-много на принципа, по който действа кралят в “Малкият принц”: “- Заповядвам ти да спреш да се прозяваш! - Не мога да спра! - Тогава ти заповядвам да се прозяваш!”. Защото защитата на евроатлантизма не е риторика, а биография и репутация, които не можеш да си набавиш от днес за утре.

- Каква е медийната 2023 г., с какво ще я запомним – по-свободни ли станаха медиите у нас?

- По-свободни, поне заради непознатите досега вътрешни противоречия в (не)коалиционното управление, така че на медиите, които са свикнали да вървят след победителите, не им е толкова лесно да ги разпознаят. Основната заплаха през 2023-а бе разширяването на разпространението и вдигането на децибелите на руската пропаганда, независимо че рупорите ѝ според една от “опорките” ѝ искат да се изкарат едва ли не дисиденти. Тя прониква в традиционните медии, но по-завоалирано, с някаква лицемерна загриженост за опонентите си – например, че е в интерес на “колективния Запад” да спре да подкрепя Украйна, или че не бива да се говори срещу Путин, защото това само увеличава симпатиите към него, и т.н. Предпочитаната ѝ територия обаче, където може на воля да разпалва скандали, да плаши и манипулира, е интернет, което е напът да го превърне от “остров на свободата” в материк на пропагандата. Свободата на словото предполага така да информираш хората, че те да могат сами да си съставят мнение, за разлика от пропагандата, която им го набива в главите. И дълг на журналистите е да не ѝ го позволяват с фактите и аргументите напред.

- Скандалите в парламента също не стихват, депутатите дори стигнаха до бой и заплахи. Какво се случва с българския парламент? От друга страна, не е ли добре там да спорят разгорещено за всичко, което засяга живота ни?

- В нашата политика домашното възпитание не е на почит, което край другото се дължи на убеждението, създадено в мутренските години, че ако спазваш добрия тон, те мислят за слаб и колеблив. Намери се обаче политик в лицето на академик Денков, който да демонстрира, че е напълно възможно спокойно и без оскърбления да заявяваш твърди и остри позиции.

Разбира се, по-важно е котката да лови мишки и ако това Народно събрание приеме закони, с които да ограничи корупцията, да повиши евроинтеграцията ни и да намали руското влияние и риска президентът да преяжда с власт, никой няма да си спомня за жестикулациите на невъзпитаните.

- Що за година е 2023-а, в която сп. “Тайм” обяви американската певица Тейлър Суифт за Човек на годината, а можеше и да е Путин, както бе номиниран?

- Тейлър Суифт е “бяла икона” на тийнейджърите, забавлението и толерантността и обявяването ѝ за Човек на годината на фона на подгласник като Путин е връщане към либерализма от златните му години. Когато политическата коректност не ставаше жертва на радикални прояви, които я водят към собственото ѝ отрицание, и хората зачитаха другия, без да стигат до феминистки гняв срещу мъжете, до цензура на художествената класика или до расови квоти в кинопроизводството.

Единственото, което постига целият този фанатизъм, е да авансира руската пропаганда в битката ѝ с “колективния Запад”. Изборът на Тейлър Суифт с милионите ѝ почитатели напомня, че хората не са се променили и не харесват подобни крайности. И че още по-малко харесват Путин.

- Има ли нещо у нас, което вие може да похвалите като достижение на българите и което характеризира годината?

- Има! Присъствах поне на три премиери на български книги и срещи с авторите им – Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев, на които залите бяха претъпкани като на рокконцерт, а отвън оставаха тълпи от чакащи. И това бяха предимно млади хора. Появява се едно следващо поколение, което, вярвам, че старите кримки няма да могат да залъжат с чалга, наркотици и бързи коли.

- Каква е прогнозата ви за догодина, какво ни чака?

- Ще се сприятелим с изкуствения интелект, защото ще се успокоим, че той не може да бъде конкурент на човека. Така е по една много проста и много дълбока причина – човекът на Земята в резултат на първородния грях е тленен и мисли света като такъв, а изкуственият интелект не е и няма как да мисли света по същия начин. Тленността, от своя страна, поражда привилегията на любовта, възможна само между човешки същества. Тя е същността на човешкото, до която изкуственият интелект няма как да стигне и да възпроизведе. Но може да е за човека “вълшебен помощник” – в приказките обикновено джудже или фея, които помагат на главния герой да извърши неща, които не е и предполагал, че е в състояние да извърши. Изкуственият интелект е чудо, създадено от нас самите, което мисля, че още през 2024 година ще стане всекидневие, подобно, да кажем, на фотографията или самолета, изпълнили древните мечти на човека да спре мига и да лети.

Появява се едно следващо поколение, което, вярвам, че старите кримки няма да могат да залъжат с чалга, наркотици и бързи коли

“Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители”, пише не друг, а един от авторите на паметника – скулпторът Любомир Далчев

CV

Роден е на 26 април 1958 г. в София в семейството на архитектите Лозан Лозанов и Олга Станева

Завършва “Философия” в Софийския университет

Работил е в сп. “Българско фото”, бил е редактор и зам. главен редактор на в. “Култура” и главен редактор на сп. “Егоист”

Бил е член на Националния съвет за радио и телевизия, както и член и председател на СЕМ

В момента ръководи дирекция “Наука, култура и образование” в БТА