Там всеки знае за какво точно по пера отиват данъците му. У нас не е така - пресни са примерите с боя на полицията с агитките, златните арки

Всъщност този текст беше замислен преди 20 години, ама тогава заминах за някакво европейско или световно първенство по футбол, та не стигнах до него.

Понеже жена ми Калина е живяла 14 години в Мексико, има много приятели там. Едните - Карлос и Маргарита, се преместиха в Тексас, или по-конкретно в Сан Антонио, а веднъж дойдоха на гости в България. Поразговорихме се и Карлос - достолепен пенсионер, но все още бизнесмен, ми каза нещо, от което се втрещих.

После, когато се прибраха в Тексас, или по-конкретно в Сан Антонио, му се обадих и помолих да ми прати това, за което говорихме. А то беше копие на данъчната му декларация. Даже не на данъчната му декларация, а на отчета за какво са му използвани данъците.

Значи всеки, който си е платил данъците, има право да знае за какво ще бъдат използвани, а след това да проверят дали това се е случило. Та там имаше “Пребоядисване на пешеходна пътека”, “Ремонт на училищния автобус”, “Купуване на нови инструменти за училищния оркестър на мажоретките на отбора по футбол” и дори “Фойерверки за 4 юли”.

Тоест всеки гражданин, който е изряден и съвестен, знае къде отиват парите от данъците му. Ако не е съгласен, може да подаде възражение до общината или щата, които да преразгледат целесъобразността на разходите.

В тази връзка през седмицата се замислих дали българите знаят къде им отиват данъците и с какво по-голямо желание, да не кажа удоволствие, биха си ги плащали.

Най-пресният пример са прословутите златни арки пред храм-паметника “Св. Александър Невски”. Кой ги е поръчал? Май не е много ясно. Кой ги е гласувал? Не ни казват. Дали е вярно, че трите арки струват 12 000 лв., а за тях са платени 30 хиляди? По всяка вероятност никога няма да разберем.

Друг пример. Така наречената буря в София. Аз живея в столицата от 36 години, но не си спомням десет дни след края ѝ по улиците да лежат купчини откършени или най-малкото отрязани клони, а тук-там и цели дървета. Малко несериозни ми се виждат обясненията, че властта в общината е нова. Напомнят ми третия филм, в който най-възрастният “Бандата на Оушън” - Сол Блум, казва: “Какво е това предварително откриване? Едно време единия ден “Фламинго” не беше открит, а на следващия вече беше открит”.

В задълженията на Столичната община влизат чистенето от сняг и изнасянето на падналите дървета. Ако сте смятали, че няма да вали сняг и няма да падат дървета, жестоко сте се излъгали.

Трети пример. Протестът на т.нар. фенове срещу президента на БФС Борислав Михайлов преди мача на националите срещу Унгария. Не може да знаеш от месец и половина, че нещо ще стане - така поне призна едно сричащо момченце с пагони по една от националните телевизии два дни преди мача, и да не предприемеш абсолютно нищо.

Да не викнеш тарторите на агитките, онези неприятни момченца с качулките, заради които Михайлов преди време пак подаде оставка заради расистките им обиди към английските футболисти и нацистките жестове.

В споменатите три случая властите, за чиито заплати отиват и моите данъци, не се справиха. Даже нещо повече - тотално се провалиха. Ако данъчната ми декларация беше като на мексиканските ми приятели, които живот си живеят като американски граждани в Сан Антонио, щях да знам кой точно е отговорен за тези три тотални провала.

Да, ама сега не знам. И това, драги ми смехурковци, се нарича андрешковщина. Не знам дали милениалите, поколението Z, или както там ги наричат, са чели въпросния разказ на Елин Пелин, който беше като манна небесна за кандидат-студентите, когато се падаше на изпита по български.

По време на комунистическото управление до 1990 г., а и известно време след това въпросният Андрешко беше почти произведен в звание “Герой на социалистическия труд”, защото оставил в едно блато съдия-изпълнител, тръгнал да санкционира друг селянин заради неплатени или укрити данъци. Това е мечтата на повечето българи - да прекарат държавата, да не си платят данъците, да сгънат някой и друг лев, без властта да разбере. И именно невярата в държавата и нейните органи да се справят с посочените по-горе примери ражда андрешковщината. Която обаче очевидно в Сан Антонио, Тексас, САЩ, не вирее. Там има върховенство на закона. Там, между другото, ми разказаха, че и на червен светофар не се минавало, че и за превишена скорост глобявали, като дори си събирали глобите. А ние - каруцата насред блатото, защото в нея е съдия-изпълнител.